– Не му харесваше да му се смея, затова му се смях още. Тогава се хвърли към мен и ми разкъса роклята. Ударих го в лицето и той ми отвърна, достатъчно силно, за да ми се привидят звезди. После изсумтя, сякаш му беше харесало, и се покачи на леглото. Имах достатъчно свяст, за да му се изсмея отново. Застанах на колене и... и го подканих. Казах му, че виждам как не е никакъв мъж и не може с жена.
Сведе глава още по-надолу, така че тъмните ѝ къдрици се люшнаха покрай пламналите ѝ бузи. Почти шепнеше.
– Аз... си отворих роклята и... и го предизвиках с гърдите си. Казах му, че зная, че се бои от мен, защото не става за жени, а само за животни и момченца...
– Джени – отрони Джейми и поклати глава безпомощно.
Тя вдигна глава, за да го погледне.
– Е, тогава ми се стори добра идея. Само за това се сетих, а и виждах, че не е на себе си, но беше ясно, че... не може. Втренчих се в бричовете му и му се присмях. След това ме стисна за гушата и започна да ме души, ударих си главата в таблата на леглото и.. и когато се събудих, го нямаше, теб също.
В прекрасните ѝ сини очи лъщяха сълзи, докато стискаше ръцете на Джейми.
– Джейми, ще ми простиш ли? Знам, че ако не го бях разгневила, нямаше да се отнесе така с теб, а после татко...
– О, Джени, скъпа, недей. – Той коленичи пред нея и положи лицето ѝ на рамото си. Иън приличаше на изсечен от камък.
Джейми я полюля в обятията си, докато тя ридаеше.
– Тихо, гълъбице. Хубаво си направила, Джени. Не си била виновна, нито дори аз. – Погали я по гърба. – Слушай. Наредили са му да дойде и да върши поразии. Нямало е значение какво ще сторим ти или аз. Искал е да причини вреда и да настрои хората навред срещу англичаните, за свои собствени цели. И тези на мъжа, който го е наел.
Джени спря да плаче, изправи гръб и се загледа удивена в брат си.
– Да настрои хората срещу англичаните? Но защо?
Джейми направи жест на нетърпение.
– За да разбере кои ще подкрепят принц Чарлс, ако се стигне до още едно въстание. Не знам на чия страна е господарят на Рандал – дали иска информацията, за да наблюдава тези, които подкрепят принца, и да изземе собствеността им, или той самият смята да подкрепи принца и иска планинците готови за война, когато дойде времето. Не знам и сега не е важно.
Приглади косата ѝ и отмести няколко кичура от челото ѝ.
– Важно е само, че си добре, а аз съм у дома. Скоро ще се върна завинаги, обещавам.
Тя вдигна дланта му към устните си и я целуна грейнала. Затършува в джоба си за кърпичка и издуха носа си. След това обаче погледна към все още вцепенения Иън, очите му бяха изпълнени с болка и гняв.
Докосна го леко по рамото.
– Мислиш, че е трябвало да ти кажа.
Той не помръдна, но и не свали поглед от нея.
– Да – рече тихо.
Тя остави кърпичката в скута си и го хвана за ръцете.
– Иън, за Бога, не ти казах, защото не исках да изгубя и теб. Брат ми го нямаше, баща ми също. Не исках да изгубя и най-скъпия си човек. Защото си по-скъп и от дом, и от род. – Тя се усмихна на Джейми. – А това значи много.
Взря се умоляващо в очите на съпруга си, а по лицето му битка поведоха любовта и ранената гордост. Джейми се изправи и ме докосна по рамото. Измъкнахме се тихо от стаята и ги оставихме пред догарящия огън.
Беше ясна нощ и луната се лееше обилно през високите прозорци. Не можех да заспя и ми се стори, че светлината държи и Джейми буден – лежеше неподвижно, но по дишането му личеше, че не спи. Обърна се по гръб и се подсмихна.
– На какво се смееш? – попитах.
Обърна глава към мен.
– О, събудих ли те, сасенак? Извинявай. Просто си спомнях разни неща.
– Не спях. – Примъкнах се до него. Леглото явно бе от онези дни, когато цялото семейство е спяло на един матрак – огромно пухено легло, за което са отишли перата на стотици гъски, а ориентацията в тази шир бе като да прекосиш Алпите без компас. – Какво си спомни? – попитах, когато успешно стигнах до неговата страна.
– Неща за баща ми, най-вече. Какво казваше. – Скръсти ръце зад главата си и се загледа умислено в дебелите греди на ниския таван. – Странно, когато беше жив, не му обръщах много внимание. Когато почина, започнах да се вслушвам повече. – Отново се позасмя. – Мислех си за последния път, когато ме наби.
– Смешно е било, така ли? Някой да ти е казвал, че имаш много странно чувство за хумор, Джейми? – Разтършувах се из завивките за ръката му, отказах се и ги отметнах. Той започна да ме гали по гърба и аз се сгуших до него, като заскимтях от удоволствие.
– Чичо ти не те ли е биел при нужда? – попита той.
Сподавих смеха си.
– Божке, не! Би се ужасил от тази мисъл. Чичо Ламб не вярваше в боя на деца. Смяташе, че с тях трябва да се излезе на глава като с възрастни хора.