Пламъците лъщяха по сребристите белези на гърба му, сякаш наистина бе човекът от желязо, както някога го бях обвинила, и металното ядро се подаваше през процепите в крехката плът. Прокарах пръсти по белезите, един по един, и той потръпна от докосването ми.
– Смяташ ли, че Джени е права? – попитах по-късно. – Мъжете наистина ли искат да се върнат обратно? Затова ли правите любов с нас?
Дъхът от смеха му раздвижи косата край ухото ми.
– Е, не е първото нещо, което ми минава през ума, когато те слагам в леглото, сасенак. Никак. Но пък... – Ръцете му докоснаха леко гърдите ми и устните му се затвориха около едното ми зърно. – Но и не бих казал, че изцяло греши. Понякога... да, понякога ми се струва, че би било хубаво отново да съм вътре, в безопасност... цял. Знаем, че не можем, и навярно това ни кара да искаме да се множим. Ако самите ние не можем да се върнем, можем да дадем на синовете си този дар, поне за малко... – Той тръсна глава и рамене внезапно, като подсушаващо се куче.
– Не ме мисли, сасенак – промълви. – Разкисвам се, когато пия вино от бъз.
31. ПЛАТЕЖНИЯТ ДЕН
На вратата леко се почука и влезе Джени, с лека синя дреха, преметната през ръка, шапка в другата. Огледа критично брат си и кимна.
– Да, ризата става. Поотпуснах най-хубавото ти палто – откакто те видях за последно, си пораснал в раменете. – Тя наклони глава на една страна и го огледа. – Добре си се справил със себе си – поне от врата надолу. Я седни и ще ти оправя косата.
Посочи табуретката до прозореца.
– Косата ми? Какво ѝ има на косата ми? – Джейми вдигна ръка, за да провери. Пораснала почти до раменете, беше пристегната с кожена връв, за да не му влиза в очите.
Сестра му не губеше време в приказки, а го бутна да седне на табуретката, махна връвта и енергично се зае да го реши с костените си гребени.
– Какво ти има на косата ли? – повтори тя реторично. – Ами, да видим. Имаш бодили в нея. – Извади от къдриците му малък кафяв предмет и го пусна в скрина. – И парченца дъбови листа. Къде си бил вчера – риел си в шумата като нерез? Да не говорим, че е по-заплетена от мокра прежда...
– Ох!
– Стой мирен, рой! – Смръщила чело от концентрация, тя взе по-едър гребен и оправи кълбото от коса, като я остави гладка и лъскава – меднокафяво, червеникаво, канелено и златно. Всичко искреше на сутрешното слънце. Джени повдигна кичурите в ръцете си и заклати глава.
– Не мога да се сетя за причина добрият Бог да похаби подобна коса за мъж – отбеляза. – На места е като козина на елен.
– Прекрасна е, нали? – съгласих се. – Виж как слънцето я е изсветлило отгоре, има прекрасни руси кичури.
Обектът на възхищението ни ни гледаше свъсено отдолу нагоре.
– Ако не спрете, ще си обръсна главата. – Протегна заплашително ръка към тоалетката, където се намираше бръсначът му. Сестра му, ловка въпреки напредналата бременност, го плeсна с гребена по ръката. Той извика и след това повтори, когато тя дръпна косата му.
– Стой мирен. – Започна да разделя кичурите му на три. – Ще ти я сплета, както си му е редът – заяви доволно. – Няма да се срещаш с арендаторите си като някакъв дивак.
Джейми измърмори нещо непочтително под нос, но се остави в ръцете на сестра си. Джени ловко прибра косата му и я сплете в дебела официална плитка, като събра краищата и ги върза с конец. След това извади от джоба си синя копринена лента и я върза на панделка в косата му.
– Така! Не е ли хубаво? – Обърна се към мен за потвърждение и трябваше да призная, че стегнатата коса добре очертаваше лицето му. Чист, спретнат, със снежнобяла ленена риза и сиви панталони, Джейми изглеждаше прекрасно.
– Особено лентичката – рекох и едва потиснах смеха си. – Същият цвят като очите му е.
Джейми изгледа сестра си кръвнишки.
– Не. Без лентички. Това да не ти е Франция! Не ме интересува, ако ще и на цвят да е като мантията на Дева Мария. Без панделки, Джанет!
– Добре, де, добре. Мрънкало. Ето. – Тя махна лентата, пристъпи назад и отбеляза със задоволство: – Да, и така става. – После обърна пронизващите си сини очи към мен и изсумтя замислено, потропвайки с крак.
Бях пристигнала на практика по дрипи, така че се наложи да ми съшият две рокли колкото е възможно по-бързо – една от дебело сукно за всеки ден и една копринена за ситуации като тази, която предстоеше. Повече ме биваше да шия рани, отколкото плат, така че помагах с оразмеряването, но кройката и шиенето оставих на Джени и госпожа Круук.
Бяха свършили прекрасна работа и жълтата като иглика коприна пасваше на тялото ми като ръкавица, а дълбоките гънки минаваха по раменете и се спускаха към бухналите поли. Двете се бяха съгласили с мен да не ми слагат никакви корсети, затова хитроумно бяха подсилили горната част на роклята с банели от китова кост, които бяха приспособили от един друг корсет.