Попрегърби се и полусви рамене по онзи странен начин, който не бях виждала от месеци.
– Прав е, момчето му е син и може да прави с него каквото иска. А аз не съм Бог, само земевладелецът. И все пак... – Погледна ме с крива усмивка. – Границата между справедливост и бруталност е много тънка, сасенак. Надявам се да не съм я прекрачил.
Прегърнах го през кръста.
– Добре си сторил, Джейми.
– Мислиш ли?
– Да.
Върнахме се към къщата, вплели ръце. Варосаните пристройки сияеха в кехлибарено на залязващото слънце. Вместо да се приберем обаче, Джейми ме насочи към малкото възвишение зад имението. Там, върху оградата на пасбището, виждахме всички поля на имението.
Облегнах глава на рамото на Джейми и въздъхнах. Той ме притисна в обятията си.
– За това си роден, нали, Джейми?
– Може би, сасенак. – Завъртя глава към полята и зданията, колибките и пътищата, а след това сведе поглед и се усмихна.
– А ти, моя сасенак? Какво си родена да правиш? Да си господарка на имение или да спиш в полето като циганите? Да лекуваш, да си съпруга на земевладелец, любовница на престъпник?
– Родена съм за теб – рекох просто и протегнах ръце към него.
– Знаеш ли – отбеляза той, след като ме пусна от прегръдките си, – никога не си ми го казвала.
– Ти също.
– Казвал съм ти го. В деня, когато дойдохме. Казах, че те искам повече от всичко.
– А пък аз ти казах, че любовта и желанието не са едно и също – парирах го.
Той се засмя.
– Може би си права, сасенак. – Приглади косата ми и ме целуна по челото. – Пожелах те още когато те видях, но те обикнах, когато плака в ръцете ми и ми позволи да те утеша първия път в Леох.
Слънцето се скри зад редицата черни борове и излязоха първите звезди. Беше средата на ноември и вечерният въздух застудяваше все повече, макар дните още да не бяха мразовити. Оттатък оградата Джейми приведе глава и опря чело в моето.
– Първо ти.
– Не, ти.
– Защо?
– Боя се.
– От какво, моя сасенак? – Тъмнината се разтягаше по полята и изпълваше земите наоколо, надигаше се към смрачаващото се небе. Бледата светлина на новолунието очертаваше ъглите на веждите и носа му и озаряваше половината му лице.
– Боя се, че ако започна, никога няма да спра.
Той зарея поглед към хоризонта, където вече се надигаше лунният сърп.
– Почти зима е, мо дюин, и нощите са дълги. – Приведе се през оградата, посегна към мен и пристъпих в обятията му. Почувствах топлината на тялото му и ритъма на сърцето му.
– Обичам те.
32. ТЕЖЪК ТРУД
След няколко дни малко преди залез бях на хълма зад къщата и изтръгвах малка леха грудки, която бях открила. Чух шепота на раздвижена от стъпки трева и се обърнах, очаквайки да видя Джени или госпожа Круук да ме викат за вечеря. Вместо това се показа Джейми, косата му щръкнала от влагата – беше се измил преди вечеря, – и още по риза, завързана на възел между краката му, за да работи по-лесно в полето. Дойде иззад мен, прегърна ме през кръста и отпусна брадичка на рамото ми. Заедно загледахме захода на слънцето зад боровете, в одежди от злато и пурпур. Пейзажът избледня край нас, но не помръднахме, сякаш обгърнати в задоволството си. Накрая, когато се смрачи, чух Джени откъм къщата.
– По-добре да влизаме – рекох и се размърдах с неохота.
– Ммм. – Джейми само ме хвана по-здраво, без да мести поглед от сгъстяващите се сенки, сякаш се опитваше да запомни всяко камъче и стръкче трева.
Обърнах се към него и го прегърнах през врата.
– Какво има? – попитах тихо. – Ще тръгваме ли скоро?
Сърцето ми се сви, когато си помислих, че скоро може да напуснем Лалиброх, но знаех, че е опасно да стоим дълго. Червените мундири можеха да дойдат всеки момент, с много по-страшни резултати.
– Да. Утре или най-късно вдругиден. В Нокойлъм има англичани. На трийсет километра оттук е, но са само два дни на кон в хубаво време.
Заслизах от оградата, но Джейми ме подхвана под коленете и ме повдигна, след което ме сгуши до гърдите си.
Усещах топлината на слънцето по кожата му, ухаеше на пот и овесени стръкове. Беше помагал при последната част от жътвата и миризмата ми напомняше на една вечеря отпреди седмица, когато разбрах, че Джени – винаги дружелюбна и отзивчива, – най-накрая ме беше приела като част от семейството.