Жътвата беше тежка работа и Иън и Джейми често оклюмваха към края на вечерите ни. В един такъв случай бях станала, за да взема млечен пудинг за десерт, и когато се върнах, двамата спяха дълбоко, а Джени се смееше тихо. Иън се беше прегърбил на стола си, отпуснал брадичка на гърдите си, и дишаше тежко. Джейми беше подпрял буза на скръстените си ръце, проснат почти до кръста на масата, и хъркаше тихо между подноса и мелничката за пипер.
Джени взе пудинга от ръцете ми и ни сложи по малко, като клатеше глава, загледана в спящите мъже.
– Толкова много се прозяваха, че се зачудих какво ще стане, ако спра да говоря. Помълчах и след две минути бяха заспали и двамата.
Тя нежно приглади косата на Иън.
– Затова през юли тук се раждат толкова малко деца – каза и накриви вежда. – Мъжете не могат да стоят будни достатъчно дълго, за да ги правят.
Беше си вярно и се засмях. Джейми се размърда и изхърка до мен, а аз поставих ръка на врата му, за да го успокоя. Устните му оформиха лека неволна усмивка, а после се отпуснаха отново в сън.
Джени рече:
– Странна работа. Не съм го виждала да прави така, откакто беше малък.
– Да прави какво?
Тя кимна.
– Да се усмихва насън. Често го правеше, когато отидеш до люлката му и го погалиш, или дори след това, в кошарката. Понякога с майка се редувахме да го галим по главата, за да видим можем ли да го накараме да се усмихне. Винаги успявахме.
– Странно, нали? – Експериментирах и внимателно го погалих по темето и по врата. И, разбира се, бях възнаградена от извънредно нежна усмивка, която продължи само миг, а след това лицето му си върна строгото изражение.
– Чудно защо ли го прави – рекох удивена. Джени сви рамене и ми се усмихна широко.
– Предполагам, значи, че е щастлив.
Не успяхме да си тръгнем на следващия ден. През нощта ме събуди тих разговор в стаята. Претърколих се и отворих очи. Иън се бе привел над леглото със свещ в ръка.
– Бебето се ражда – рече Джейми, когато видя, че съм се събудила. Седна и се прозина. – Не е ли рано, Иън?
– Човек не знае. Малкият Джейми закъсня. По-добре по-рано, отколкото по-късно, струва ми се.
Иън се поусмихна бързо и нервно. Джейми се обърна към мен.
– Сасенак, можеш ли да изродиш бебе? Или да повикам акушерката?
Не се поколебах.
– Извикай акушерката.
По време на обучението си бях виждала само три раждания – всичките в стерилна операционна, а пациентката беше подготвена и упоена. Не се виждаше нищо освен гротескно раздутия перинеум и подаващата се след това главица.
Когато изпратих Джейми към акушерката, госпожа Мартинс, последвах Иън нагоре по стълбището.
Джени седеше на стол край прозореца, облегната назад. Беше си навлякла стара нощница, а върху пухения матрак имаше износено одеяло. Чакаше.
Иън се въртеше нервно край нея. Тя се усмихваше, ала изглеждаше разсеяна, сякаш вгледана навътре в себе си, вслушана в нещо далечно, което само тя чуваше. Иън се бе облякъл и блуждаеше из стаята, вдигаше неща и ги оставяше обратно по местата им, докато Джени не му нареди да излезе.
– Слез и събуди госпожа Круук, Иън – рече му тя с усмивка, за да не го засегне. – Кажи ѝ да приготви нужното на госпожа Мартинс. Тя знае какво.
Рязко си пое дъх и постави ръце на корема си. Втренчих се в него, докато внезапно се свиваше на топка. Джени прехапа устна и се запъхтя, но след миг се отпусна. Коремът ѝ отново бе добил обичайната си леко крушовидна форма.
Иън колебливо постави ръка на рамото ѝ и тя сложи своята върху нея, като му се усмихна отново.
– И ѝ кажи да ти даде да хапнеш нещо. На двамата с Джейми ще ви трябва. Казват, че второто се ражда по-бързо от първото. Може би, докато приключите, и аз ще съм готова за лека закуска.
Той я стисна за рамото и я целуна, като промълви нещо в ухото ѝ, преди да излезе. На прага се поколеба и се обърна към нея, но тя му махна строго с ръка.
Сякаш мина ужасно много време, преди Джейми да пристигне с акушерката, а колкото по-силни ставаха контракциите, толкова повече се притеснявах. Вторите деца наистина се раждаха по-бързо, според всички. Ами ако това решеше да излезе, преди да дойде госпожа Мартинс?
Отначало с Джени си бъбрехме, а тя спираше само за да се поприведе напред, хванала корема си, докато контракциите я стискаха все по-здраво. Но бързо изгуби желание за разговор и просто седеше облегната, почивайки си безмълвно между все по-мощните пристъпи на болка. Накрая, след като един от тях почти я преви на две, тя се изправи с олюляване.