– Не бих имала нищо против – рекох след дълго мълчание, мислейки си за пухкавата главица и пръстчетата на Маргарет Елън.
– Аз бих. – Целуна ме по темето. – Гледах лицето на Иън. Сякаш собствената му плът се разкъсваше, когато Джени крещеше. – Прокарвах пръсти по белезите на гърба му. – Самият аз мога да понеса много болка – каза той тихо, – но не мога да понеса твоята. Ще ми трябва повече сила, отколкото имам.
33. СТРАЖАТА
Джени бързо се възстанови след раждането на Маргарет, като настояваше да слезе и да помага в къщната работа още на следващия ден. Иън и Джейми дружно настояха да не се захваща с нищо, затова тя само наблюдаваше от канапето във всекидневната, където си почиваше, а бебето Маргарет спеше в люлката си до нея.
Само че все така не я свърташе на едно място и след ден-два стигаше вече до кухнята, а после и до задната градина. Сядаше на стената с детето в ръце и ми правеше компания, докато едновременно скубех мъртвите лози и наблюдавах огромния котел, в който се вареше прането на домакинството. Госпожа Круук и прислужничките вече бяха прострели чистите дрехи – сега чаках водата да изстине, за да я изхвърлим.
Малкият Джейми ми „помагаше“, като късаше растения в захлас и мяташе парчета съчки във всички посоки. Подвикнах му да внимава, когато се приближи твърде много до котела, и се втурнах натам, защото не ме послуша. За щастие котелът бързо беше изстинал – бе просто топъл. Предупредих Джейми да отиде при майка си и наклоних котела.
Отдръпнах се бързо, когато мръсната вода се изля през ръба, вдигайки пара в хладния въздух. Малкият Джейми беше клекнал до мен и радостно плесна с длани в топлата кал. Черни капчици опръскаха полите ми.
Майка му слезе от стената, дръпна го за яката и го удари рязко по дупето.
– Нямаш ли акъл, гиле? Погледни се! Пак ще ти перем ризата! И виж какво направи с полата на леля си, диване такова!
– Няма проблем – рекох бързо, защото видях как долната устна на малкия се разтреперва.
– Е, за мен има проблем – отвърна Джени и изгледа отрочето си шеговито-заплашително. – Извини се на леля си, момко, после влез и дай на госпожа Круук да те измие.
Отново го потупа отзад, този път леко, и го побутна към къщата.
Тъкмо се обръщахме към купчината мокри дрехи на дъното на котела, когато откъм пътя затрополиха копита.
– Това ще да е Джейми – рекох. – Но нещо подранява.
Джени поклати глава и се взря съсредоточено в пътя.
– Не е неговият кон.
Когато животното се показа на върха на хълма, тя не го позна, ако можех да съдя по намръщеното ѝ чело. Мъжът отгоре обаче ни бе пределно познат. Тя се вцепени и се затича към портата, обхващайки бебето с две ръце, за да не го друса твърде много.
– Иън е! – извика.
Беше опърпан, прашен и с охлузено лице, докато бавно се свличаше от коня си. Една от синините на лицето му се беше подула, а през веждата му минаваше дълбока резка. Джени го подхвана под мишница, докато той падаше – забелязах, че дървеният му крак го няма.
– Джейми – изпъшка той. – Срещнахме Стражата край мелницата. Чакаха ни. Знаеха, че идваме.
Стомахът ми се сви рязко.
– Жив ли е?
Той кимна, докато се мъчеше да си поеме дъх.
– Да. Не е и ранен. Отведоха го на запад, към Килин.
Джени заопипва лицето му.
– Зле ли си ранен?
Поклати глава.
– Не. Взеха ми коня и крака. Нямаше нужда да ме убиват, за да не мога да ги последвам.
Джени хвърли поглед към хоризонта, където слънцето се намираше току над дърветата. Може би около четири следобед, прецених. Иън проследи погледа ѝ и предугади въпроса.
– Натъкнахме се на тях по пладне. Отне ми два часа да стигна, докато взема друг кон.
Джени известно време не помръдваше и мислеше. Обърна се към мен решително.
– Клеър. Помогни на Иън да стигне до къщата и ако му е нужна някаква помощ, стори го колкото можеш по-бързо. Ще дам бебето на госпожа Круук и ще доведа конете.
Отдалечи се, преди който и да е било от нас да се възпротиви.
– Нима има предвид... но тя не може! – възкликнах. – Не може да остави бебето!
Иън се подпираше на рамото ми, докато бавно напредвахме по пътеката към къщата. Той поклати глава.
– Може би не. Но не мисля и че иска англичаните да обесят брат ѝ.
Стъмваше се, докато стигнем мястото, където бяха издебнали Джейми и Иън. Джени слезе от коня си и се разтършува из храсталака като ловно кученце, избутваше клони от пътя си и мърмореше нещо под нос, което подозрително звучеше като някои от по-сполучливите ругатни на брат ѝ.