– На изток – рече тя, когато най-сетне излезе от дърветата, мръсна и изподраскана. Отръска няколко листа от полата си и взе юздите на коня си от изтръпналите ми ръце. – Не можем да ги последваме по тъмно, но поне знаем накъде да тръгнем призори.
Устроихме прост бивак, вързахме конете за едно дърво и накладохме огън. Възхитих се на ефиксността, с която Джени върши всичко. Тя се усмихна.
– Карах Джейми и Иън да ми показват разни неща, когато бяхме по-малки. Как се пали огън, как се катерят дървета, дори как се дерат животни. И как се проследяват.
Отново завъртя глава накъдето бе тръгнала Стражата.
– Не се тревожи, Клеър. – Седна до огъня. – Двайсет коня не могат да минат през гъсталака, но два могат. Както изглежда, Стражата ще поеме по пътя към Ескадейл. Ще минем напряко през хълмовете и ще ги срещнем край Мидмеънс.
С ловки пръсти разтваряше деколтето си. Изумена гледах, докато сваляше надолу ризата и освобождава гърдите си. Бяха много големи и изглеждаха напращели от мляко. В невежеството си дори не се бях запитала какво прави кърмачка, когато няма кого да кърми.
– Не мога да оставя бебето задълго – рече, като че в отговор на мислите ми, и направи гримаса, когато подхвана една от гърдите си. – Ще се пръсна.
Млякото бе започнало да се стича, рядко и синкаво. Извади голяма кърпа от джоба си и я подпъхна под гърдата си. На земята до нея имаше калаена купичка, която бе взела от дисагите си. Притисна ръба на купичката под зърното и леко го масажира с два пръста. Млякото започна да тече по-бързо, след това ареолата се сви и млякото бликна в малка, ала изненадващо силна струйка.
– Не знаех, че става така! – изтърсих, зяпнала като омагьосана.
Джени приближи купичката още малко и кимна.
– О, да. Бебето суче и така започва, но когато млякото се отпусне, детето трябва само да преглъща. О, така е по-добре. – Тя затвори закратко очи, облекчена.
Изля купичката на земята, като отбеляза:
– Срамота е така да се прахосва, но няма какво да се прави. – Постави купичката от другата страна и повтори процеса. – Неудобство си е. Почти всичко с мъниците е неудобство. Но пък никога няма да предпочетеш да ги няма.
– Не – отвърнах тихо. – Никога.
Погледна ме през огъня с добродушно и загрижено изражение.
– Още не не ти е дошло времето. Един ден ще си имаш свои.
Засмях се малко неуверено.
– По-добре първо да намерим бащата.
Изпразни купичката за втори път и се зае да си връзва роклята.
– О, ще го намерим. Утре. Ще трябва, защото не мога да стоя далеч от Маги задълго.
– А когато ги намерим?
Тя сви рамене и посегна към постелята.
– Зависи от Джейми. И колко ги е накарал да го наранят.
Оказа се права – на следващия ден открихме Стражата. Развалихме бивака, преди да съмне напълно, като спирахме само колкото Джени да изцеди млякото си още веднъж. Сякаш можеше да намира просеки и следи, където няма такива, и аз я следвах безпрекословно в гъсто залесените райони. Напредвахме бавно, но тя ме увери, че се справяме много по-бързо от Стражата, които нямаше как да свърнат встрани от пътя.
Стигнахме до тях по пладне. Чух звънтенето на юзди и небрежните разговори – изпънах ръка, за да спра Джени, която в този миг ме следваше.
– През поточето под нас минава брод – прошепна ми тя. – Май че са спрели, за да напоят конете.
Слезе от коня и хвана и двете юзди. Привърза конете и ми направи знак да тръгна след нея, след това продължи през храсталака като змия.
От мястото, до което стигнахме, на малка скална издатина над брода, почти виждахме всички мъже от Стражата – повечето на крак, – които си говореха на групички, други седяха на земята и се хранеха, трети водеха конете на водопой. Не виждахме Джейми.
– Дали не са го убили? – прошепнах паникьосана. Бях ги преброила добре. Двайсетима мъже и двайсет и шест коня – всички се виждаха ясно. Но нямаше и следа от затворник, нито пък слънцето хвърляше отблясъци по нечия червена коса.
– Едва ли – отвърна Джени. – Но има един начин да разберем.
Започна да си проправя път назад от издатината.
– И какъв е той?
– Ще попитаме.
Пътят се стесняваше след брода и се превръщаше в прашна пътека през гъсти групи борове и елши. Тя не беше достатъчно широка, за да могат мъжете от Стражата да яздят един до друг.
Когато последният от колоната наближи един завой в пътеката, Джени пристъпи ненадейно пред него. Конят се стресна, а мъжът се опита да го овладее, ругаейки. Когато отвори уста, за да попита възмутено какво значи това, пристъпих от един храст отзад и го халосах здраво по тила с един клон.