Изненадан, той загуби равновесие, а конят отново се надигна уплашено. Мъжът падна на пътеката. Не беше зашеметен, но Джени бързо поправи това с помощта на едър камък.
Грабна юздите на коня и започна яростно да жестикулира.
– Хайде! – прошепна. – Дръпни го от пътя, преди да забележат, че го няма.
Така че, когато Робърт Макдоналд от Стражата в Глен Елрайв дойде на себе си, се оказа здраво вързан за дърво и се взираше в дулото на пистолет, държан от сестрата на бившия си затворник.
– Какво направихте с Джейми Фрейзър? – попита.
Макдоналд тръсна замаяно глава, явно мислеше, че си въобразява. Опита се да помръдне и бързо разбра, че всичко е наяве. Позволихме му да псува и да ни заплашва колкото поиска, а накрая се примири, че ще го пуснем само ако ни каже каквото искаме да знаем.
– Мъртъв е – каза Макдоналд сърдито. Пръстът на Джени се сви около спусъка и той добави паникьосан: – Не бях аз! Сам си беше виновен.
Джейми яздел с един от Стражата, а ръцете му били вързани с кожена каишка. От двете им страни имало още двама от Стражата. Изглеждал мирен и не били взели други предпазни мерки, докато прекосявали реката на десет километра от мелницата.
– Глупакът се хвърли от коня в дълбокото – каза Макдоналд, като сви рамене, доколкото можеше. – Стреляхме. Сигурно сме го уцелили, защото не се показа. Но точно под брода потокът е бърз и дълбок. Разтърсихме се, но нямаше тяло. Сигурно е било някъде надолу по потока. Сега ме развържете, в името на Бога!
Джени го заплаши няколко пъти, но не успя да изтръгне нищо повече, затова решихме, че е истина. Тя не го освободи направо, само охлаби въжетата му, за да може след известно време да се освободи сам. После побягнахме.
– Мислиш ли, че е мъртъв? – пъхтях, докато приближавахме вързаните коне.
– Не мисля. Плува като риба и съм го виждала да си задържа дъха за повече от три минути. Хайде. Ще претърсим брега.
Крачехме нагоре и надолу по брега, препъвахме се по скалите и се плискахме в плитчините, драскахме длани и лица по върбите, пуснали клони във вирчетата.
Накрая Джени се провикна победоносно и аз отидох при нея, като с мъка пазех равновесие върху мъхнатите скали по дъното на потока.
Тя държеше кожена каишка, още вързана в кръг. От едната страна кафенееше кръв.
– Тук се е измъкнал от каишката – каза тя, мачкайки парчето кожа. Обърна поглед в посоката, откъдето бяхме дошли, и надолу – по пълен с остри камъни сипей от преплитащи се канари, дълбоки вирове и разпенени бързеи. Поклати глава.
– Как си успял, Джейми? – рече сякаш на себе си.
Намерихме малко смачкана трева, недалеч от ръба, където явно си беше почивал. На кората на една трепетлика наблизо забелязахме кафеникаво петно.
– Ранен е – казах.
– Да, но се движи – отвърна Джени, като крачеше напред-назад, гледайки към земята.
– Добра ли си в следенето? – попитах с надежда.
– Не съм по лова – отвърна ми и тръгна напред, а аз я последвах. – Но ако не мога да проследя нещо с размерите на Джейми Фрейзър през сухи папрати, съм не само сляпа, но и глупава.
И наистина, широка просека от прегазени папрати водеше от едната страна на хълма и се скриваше в гъста туфа пирен. Обиколихме мястото, но не открихме нищо повече, нито получихме отклик на провикванията си.
– Отминал е – каза Джени, седна на един пън и започна да си вее. Стори ми се бледа и осъзнах, че да отвличаш и заплашваш въоръжени мъже не е работа за жена, родила преди по-малко от седмица.
– Джени, трябва да се върнеш. А и може да е поел към Лалиброх.
Тя поклати глава.
– Не, не би се върнал. Каквото и да ни е казал Макдоналд, няма да се откажат толкова лесно, не и ако ги чака награда. Ако още не са го намерили, ще изпратят някого да следи фермата. Не, това е едното място, където няма да отиде. – Тя подръпна деколтето на роклята си. Беше хладно, но се потеше, а се виждаха и тъмни петна по роклята ѝ, където бе текло мляко.
Видя ме, че я гледам, и кимна.
– Да, скоро ще трябва да се върна. Госпожа Круук дава на малката да суче козе мляко и подсладена вода, но няма да може без мен още дълго, нито аз без нея. Никак не ми се ще да те оставям сама.
И на мен не ми се нравеше да претърсвам шотландската пустош за човек, който би могъл да е навсякъде, но запазих спокойствие.
– Ще се справя – рекох. – Можеше и по-зле да е. Поне е жив.
– Така е. – Тя погледна слънцето, беше ниско над хоризонта. – Ще остана през нощта.
По-късно, сгушени край огъня, не говорихме много. Джени мислеше за детето си, а аз – как ще се справя сама, без да познавам нито мястото, нито местния език.