Накрая се отказах и прибрах парите в гънките на собствения си тоалет. По настояване на Джени взех и нейния нож.
– На Иън е, но той има друг – каза ми. – Сложи го в чорапа си и го прикрепи с жартиера. Не го махай дори когато спиш.
Тя направи пауза, като че ли имаше да ми казва още нещо. Явно имаше.
– Джейми рече – продължи тя с внимание, – че може... понякога да ми казваш разни неща. И ако го правиш, да те слушам, без да задавам много въпроси. Има ли... нещо, което да ми кажеш?
С Джейми бяхме обсъждали нуждата да подготвим Лалиброх и обитателите му за бедствията от Въстанието. Но тогава мислехме, че има време. Сега нямаше време, или най-много няколко минути, в които да кажа на новата си и прескъпа сестра достатъчно, за да опази Лалиброх от идещата буря.
За пръв път си помислих, че да си пророк е много неприятно занимание. Изпитах силна симпатия към Йеремия и неговите Lamentations1. И осъзнах точно защо Касандра е била толкова непопулярна. Но нямаше какво да се прави. На върха на шотландски хълм, където косата и полите ми яростно се ветрееха в прииждащата есенна буря, обърнах лице към забулените небеса и се подготвих да пророкувам.
– Засадете картофи – казах.
Устата на Джени се отвори изумено, но след това стисна зъби и кимна отривисто.
– Картофи. Добре. Най-близо има в Единбург, но ще изпратя хора да вземат. Колко?
– Възможно най-много. Още никой не ги сади в планинска Шотландия, но скоро ще започнат. Грудки са и са много издръжливи, а реколтата винаги е по-добра от пшеницата. Заделете възможно най-много земя за тях. Ще има глад, голям глад, след две години. Ако имате непродуктивни земи, продайте ги за злато. Ще има война, кланета. Мъже ще бъдат преследвани, тук и навсякъде наоколо. – Замислих се. – В къщата има ли някакъв тайник?
– Не, няма.
– Направете тогава, или измислете някое друго тайно място. Надявам се Джейми да няма нужда от такова – и преглътнах с мъка при мисълта, – но някой може да има.
– Добре. Това ли е всичко? – Лицето ѝ бе сериозно и съсредоточено в сумрака. Мислено благодарих на Джейми, задето е имал предвидливостта да я предупреди, и на нея, задето му се е доверила. Не ме питаше как и защо, само внимаваше в думите ми и знаех, че прибързаните ми нареждания ще бъдат изпълнени.
– Това е всичко. Поне само за това се сещам. – Опитах да се усмихна, но усилието ми се стори недостатъчно убедително.
Тя се справи по-добре. Докосна бузата ми за довиждане.
– Бог да е с теб, Клеър. Ще се срещнем отново. Когато върнеш брат ми у дома.
1 „Плач Йеремиев“, книга от Стария завет. – Бел. ред.
ЧАСТ ШЕСТА
Хайката
34. ИСТОРИЯТА НА ДУГАЛ
Каквито и да бяха недостатъците на цивилизацията, мислех си мрачно, предимствата бяха неоспорими. Например телефоните. Или дори вестниците, които бяха популярни в градове като Единбург или дори Пърт, но във високопланинска Шотландия никой не беше чувал за тях.
Без подобни методи за осведомяване новините се разпространяваха със скоростта на човешкия ход. Хората обикновено научаваха това, което трябваше, но с няколко седмици закъснение. Следователно, изправени пред проблема да разберем къде е Джейми, не можехме да разчитаме на нищо повече от това някой да го види по случайност и да прати вест на Лалиброх. Но това щеше да отнеме седмици, а зимата наближаваше и правеше пътуването до Боли невъзможно. Седях, захранвах огъня със съчки и обмислях възможностите.
Накъде би тръгнал Джейми от мястото на бягството си? Не и обратно в Лалиброх, със сигурност, и със сигурност не на север, към земите на Макензи. Може би на юг, където да се срещне отново с Хю Мънро и някои от предишните му съратници? Не, най-вероятно на североизток, към Боли. Но ако аз можех да стигна до този извод, можеха и мъжете от Стражата.
Мърто се върна при мен с наръч съчки. Седна по турски на една наметката си и се уви с нея. Погледна небето, където луната се криеше зад препускащите облаци.
– Няма още да вали сняг – рече той, мръщейки се. – Още седмица, може би две. Може би ще успее да стигне до Боли преди това.
Е, добре, че умозаключенията ми се потвърждаваха.
– Мислиш, че ще е там?
Дребният мъж сви рамене и вдигна наметката си по-високо на раменете.
– Не се знае. Няма да му е лесно да се крие денем, да страни от пътищата. А и няма кон. – Замислено се почеса по наболата брада. – Не можем да го намерим. По-добре да му позволим да ни намери.
– Как? Ще пускаме сигнални ракети? – предложих саркастично. За едно можех да разчитам на Мърто: каквато и странност изтърсех, щеше да се държи, сякаш не съм продумала.