– Донесъл съм ти торбичката с лекарства – каза той и кимна към дисагите на земята. – А край Лалиброх те знаят колко добра лечителка си. – След това кимна и на себе си. – Да, така ще стане. – И без повече обяснения легна на земята, уви се с наметката си и спокойно заспа, пренебрегвайки воя на вятъра в клоните, лекия дъжд и мен.
Скоро разбрах какво има предвид. Пътувахме открито – и бавно – по главните пътища, като спирахме във всяко селце и до всяка колибка в пустошта. Той проучваше местните, събираше болните или ранените и ми ги водеше. По тези места лекарите бяха малко и трудно се намираха, затова винаги имаше немалко такива.
Докато аз бях заета с лекарствата си, той си бъбреше с приятелите и роднините на пациентите ми и внимателно описваше пътя ни към Боли. Ако пък не се намираха пациенти, все пак спирахме за през нощта, като се подслонявахме в някоя колиба или хан. Там Мърто пееше, за да забавлява домакина ни и за да ни почерпят с нещо за хапване, като упорито настояваше да пазя парите, в случай че имаме нужда от тях, когато открием Джейми.
Той рядко разговаряше, но ме научи на няколко от песните си, за да убиваме времето по пътя.
– Имаш приличен глас – отбеляза той един ден, след като опитах с умерен успех да изпея „The Dowie Dens of Yarrow“. – Не си научена, но имаш силен глас и пееш вярно. Опитай пак и довечера ще я изпееш с мен. В Лимрае има малък хан.
– Наистина ли смяташ, че ще се получи? – попитах. – Това, което правим, имам предвид?
Размърда се в седлото, преди да ми отвърне. Не бе роден за коне и приличаше на маймуна, обучена да язди, но пък винаги слизаше от коня свеж като краставичка, а аз едвам смогвах да вържа юздите, преди да се строполя някъде.
– О, да – каза накрая. – Рано или късно. Виждаш се с все повече пациенти в последно време, нали?
Така беше.
– Ами тогава – продължи той – вестта за уменията ти се разпространява. Това искаме. Но можем да се справим и по-добре. Затова ще пееш тази вечер. И може би... – Поколеба се, сякаш не му се щеше да изрече това, което му беше на ума.
– Какво може би?
– Знаеш ли нещо за гледането на ръка? – попита предпазливо. Разбрах неохотата му. Беше видял лова на вещици в Крейнсмюир.
Усмихнах се.
– Малко. Искаш да опитам ли?
– Да. Колкото повече можем да им предложим, толкова повече хора ще дойдат да ни гледат и след това ще разказват на останалите. Вестта ще се разнесе, докато момчето накрая чуе за нас. Тогава ще го открием. Искаш ли да опитаме?
Свих рамене.
– Ако ще помогне, защо не?
Същата вечер в Лимрае направих дебюта си като певица и гледачка, със значителен успех. Открих, че госпожа Греъм е била права – не ръцете, а лицата подсказваха каквото е нужно.
Славата ни се разнесе малко по малко и следващата седмица хората изтичваха от колибите си, за да ни посрещнат, още преди да навлезем в селцето, а след това ни засипваха с дребни монети и малки подаръци.
– Знаеш ли, наистина може да го превърнем в нещо повече – отбелязах една вечер, докато прибирах печалбата. – Жалко, че наблизо няма театър. Можем да си имаме собствено шоу: Мърто Магьосника и Ослепителната му помощница Гладис.
Мърто се отнесе към думите ми с обичайното безразличие, но наистина се справяхме чудесно заедно. Може би защото имахме обща цел, въпреки пълните разминавания в характерите ни.
Времето се влошаваше и напредвахме все по-бавно, но от Джейми още нямаше вест. Една нощ покрай Беладръм, насред пороя, срещнахме катун истински цигани.
Примигнах невярващо към малката групичка изрисувани каравани в поляната до пътя. Приличаше точно на циганите, които всяка година наминаваха край Хемпстед Даун.
И хората изглеждаха същите – смугли, весели, шумни и гостоприемни. Когато чу дрънченето на сбруите ни, една жена подаде глава през прозореца на една от караваните. Огледа ни и извика, а земята под дърветата оживя от ухилени лица.
– Дай ми торбичката с парите да ти я пазя – каза Мърто, без да се усмихва, докато наблюдаваше младежа, който крачеше важно към нас, пренебрегвайки напълно дъжда, мокрещ цветната му риза. – И не обръщай гръб на никого.
Внимавах, но ни посрещнаха крайно сърдечно и ни поканиха на вечеря. Миришеше прекрасно – беше някаква яхния – и с готовност приех въпреки спекулациите на Мърто какво животно има в нея.
Говореха малко английски и още по-малко келтски – разговаряхме най-вече с жестове и с някаква смесица от езици, наподобяващи френски. В караваната, където ядохме, беше топло и уютно – мъже, жени и деца се хранеха от купички, седяха където намерят и топяха в соса парченца хляб. Беше най-вкусното нещо, което бях яла от седмици, и се натъпках до пръсване. Едва имах сили да пея, но се постарах, като тананиках на трудните места и оставях Мърто да пее основната мелодия.