Посрещнаха изпълнението ни с възторжени аплодисменти, а след това ни върнаха жеста – един млад мъж изпя елегия, съпроводен от цигулка и спорадично дайре, на което със сериозно изражение свиреше момиченце на около осем.
Макар да бе внимателен, когато разпитваше из селцата и колибите, с циганите Мърто бе напълно открит. За моя изненада им каза направо кого търсим: едър мъж с огненочервена коса и очи като лятно небе. Циганите се спогледаха по цялото протежение на караваната, но единодушно поклатиха глави със съжаление. Не, не са го виждали. Но... и тук предводителят, младежът с лилавата риза, който ни бе посрещнал, обясни със знаци, че ще изпрати вестител, ако попаднат на търсения мъж.
Поклоних се с усмивка и Мърто на свой ред показа, че ще плати за всяка информация. Циганите реагираха с широки усмивки, но и с преценяващи погледи към дрехите ни. Зарадвах се, когато Мърто обяви, че не можем да останем през нощта и трябва да вървим, но благодарим за гостоприемството. Извади няколко монети от кожената си торба, като се постара да покаже, че в нея има само толкова. Разпредели ги като благодарност за вечерята и си тръгнахме, споходени от шумни благодарности и благопожелания – или поне аз реших, че са такива.
Може би пък ни се заканваха да ни проследят и да прережат гърлата ни, защото Мърто се държеше, сякаш точно това са казали, като поведе конете в галоп към кръстопътя на три километра по-нататък. След това се скрихме в растителността за значително отклонение, преди отново да се покажем на пътя.
Мърто го огледа и в двете посоки – беше празен в пропития от дъжд вечерен сумрак.
– Наистина ли мислиш, че са ни последвали? – запитах.
– Не знам, но понеже бяха дванайсет, а ние сме само двама, реших, че е най-добре така.
Прозвуча ми логично и го последвах при още няколко заобикалящи маневри, като накрая пристигнахме в Росмур. Там се подслонихме в един обор.
На следващия ден заваля сняг. Беше слаб, само колкото да поръси земята като с брашно, но ме разтревожи. Не исках да си мисля за Джейми, сам и под открито небе в пустошта, как се справя със зимните бури само по риза и наметката, които носеше, когато бе отишъл на мелницата.
Два дни по-късно дойде вестителят.
Слънцето още висеше над хоризонта, но в обградената от отвесни скали долчинка вече беше тъмно. Сенките така тегнеха над оголелите дървета по пътеката – когато изобщо имаше такава, – че тя едва се виждаше. Боях се да не изгубя вестителя в тъмното и вървях толкова близо зад него, че веднъж-дваж настъпих наметалото му. Накрая той изсумтя нетърпеливо и ме избута пред себе си, като ме насочваше с тежка длан на рамото ми.
Имах чувството, че вървим отдавна. Бях изгубила броя и посоката на многобройните ни завои сред извисяващите се канари и гъстата мъртва растителност. Само се надявах, че Мърто е някъде зад нас и ако не ни вижда, поне ни чува. Мъжът, дошъл да ме вземе от хана, циганин на средна възраст и без грам английски, бе отказал категорично да вземе другиго, освен мен и с подчертани жестове посочи първо Мърто, а след това земята, за да покаже, че не бива да мърда оттам.
По това време на годината нощем бързо застудяваше и тежкото ми палто почти не ме предпазваше от ненадейните пориви на леден вятър, които ни посрещаха на откритите пространства. Разкъсвах се между страха си за Джейми, борещ се със студените, влажни нощи без подслон, и вълнението, че отново ще го видя. По гръбнака ми пробяга тръпка, която нямаше нищо общо с времето.
Накрая водачът ми посочи да спра, стисна ме предупредително за рамото и се скри встрани от пътя. Чаках, свила длани под мишниците си. Бях сигурна, че водачът ми – или някой друг, – ще се върне. Най-малкото, не му бях платила. Вятърът шумеше през мъртвите калини, сякаш призрак на сърна притичваше наоколо, още в паника от бягството си от ловеца. Влагата се процеждаше през обувките ми, подплатата от видра се беше скъсала и нямаше как да я поправя.
Водачът ми се появи толкова внезапно, колкото бе изчезнал, и прехапах език, докато сподавях изненаданото си възклицание. Той ми посочи с глава да го последвам и отмести преграда от мъртви клони на елши, за да премина.
Входът на пещерата бе тесен. Фенер гореше на прага и очертаваше високия силует, който се обърна към мен да ме поздрави.
Хвърлих се напред, но още щом го докоснах, осъзнах, че не е Джейми. Разочарованието ме удари като юмрук в стомаха и отстъпих назад, преглъщайки, за да потисна жлъчните сокове, напиращи в гърлото ми.