Стиснах юмруци и ги притиснах в бедрата си, докато се овладях достатъчно, за да проговоря.
– Далеч си от територията си, нали? – рекох с тон, който изненада и мен самата с хладнокръвието си.
Дугал Макензи наблюдаваше вътрешната ми борба с немалко съчувствие на смуглото си лице. Хвана ме за лакътя и ме въведе по-дълбоко в пещерата. В дъното бяха натрупани няколко вързопа, повече отколкото можеше да носи един кон. Значи не беше сам. И каквото и да носеха, предпочитаха да го крият от любопитните погледи на ханджии и коняри.
– Контрабанда? – Кимнах към вързопите. Но след това отговорих на собствения си въпрос. – Или не точно... провизии за принц Чарлс, нали?
Не си направи труда да ми отвърне, а седна на една канара срещу мен и сложи ръце на коленете си.
– Имам новини – каза изведнъж.
Поех си дълбоко дъх и зачаках. Новини – недобри, ако съдех по изражението му. Отново си поех дъх, преглътнах на сухо и кимнах.
– Кажи ми.
– Жив е – каза той и най-голямата от буците в стомаха ми изчезна. Дугал наклони глава на една страна, наблюдавайки ме напрегнато. „Нима чака да види дали ще припадна?“, запитах се смътно. Нямаше значение, нямаше да припадна.
– Заловили са го близо до Килторлити, преди две седмици – продължи Дугал, без да отклонява поглед. – Не бил виновен, просто лош късмет. Срещнал шестима драгуни на завой на пътя и един от тях го познал.
– Невредим ли е? – Гласът ми беше все така спокоен, но ръцете ми започваха да треперят. Пристинах длани към краката си.
Дугал поклати глава.
– Доколкото знам, не. – Направи пауза и рече неохотно: – В затвора Уентуърт е.
– Уентуърт – повторих автоматично. Първоначално той бил една от непревземаемите крепости по границата, построена някъде през петнайсети век и през следващите сто и петдесет години била непрестанно пристроявана. Сега разпростиращата се купчина скали покриваше почти десет декара, обградени от всички страни от дебела метър гранитна стена и часовои. Но дори и гранитът си има порти, помислих си. Вдигнах глава, за да задам въпрос, и видях, че лицето на Дугал изразява неохотата от следващите му думи.
– Какво още? – попитах. Лешниковите очи срещнаха моите без колебание.
– Преди три дни е бил на съд – каза Дугал. – Осъдили са го на обесване.
Ледената буца се върна, и не само тя. Затворих очи.
– Кога? – попитах. Гласът ми звучеше сякаш отдалеч и отново отворих очи, като примигнах няколко пъти, за да фокусирам погледа си на светлината на фенера. Дугал клатеше глава.
– Не знам. Навярно скоро.
Вече дишах малко по-лесно и успях да отворя юмруци.
– По-добре да побързаме тогава – рекох, все още спокойно. – Колко души имаш със себе си?
Вместо да отвърне, Дугал се надигна и се приближи. Пресегна се към китките ми и ме накара да се изправя. Съчувствието се завърна, както и дълбока тъга в очите му, която ме уплаши повече от всяка негова дума досега. Бавно поклати глава.
– Не, моме – рече внимателно. – Нищо не можем да направим.
Паникьосана, отскубнах ръце от неговите.
– Можем! – рекох. – Трябва да можем! Каза, че още е жив!
– Момчето е в Уентуърт, не в дупката за крадци в Крейнсмюир! Може да го обесят днес, утре или чак след седмица, откъде да знам, но няма начин десетима мъже да проникнат в затвора Уентуърт!
– Така ли? – Отново треперех, този път от ярост. – Нямаш представа, нямаш представа какво може и не може! Просто не искаш да си рискуваш кожата или нещастната... печалба! – Махнах към натрупаните вързопи.
Дугал сграбчи размаханите ми ръце. Заудрях го побесняла по гърдите. Той ме прегърна и ме притиска, докато не спрях да се противя.
– Клеър. – За пръв път използваше името ми и това ме уплаши още повече. Той повтори: – Клеър. – И охлаби прегръдката си, за да мога да го погледна. – Не мислиш ли, че не бих сторил каквото мога, за да го освободя, ако има дори най-малката възможност за това? По дяволите, аз съм му закрилник! Но няма никакъв шанс – никакъв! – Пораздруса ме, за да подчертае думите си. – Джейми също не би искал да прахосам живота на добри мъже напразно. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.
Не можех повече да сдържам сълзите. Горяха по ледените ми бузи, когато го избутах, за да се освободя. Той ме притисна по-здраво.
– Клеър, скъпа – рече с нежен глас. – Сърцето ми се къса за момчето и за теб. Моля те, ела с мен. Ще те заведа в безопасност, у дома. – Когато видя, че се вцепенявам, бързо добави: – Не в Леох.
– В дома ти? – повторих бавно. В ума ми се оформяше ужасно подозрение.
– Да. Не мислеше, че ще те върна в Крейнсмюир, нали? – Усмихна се бързо, преди сериозното изражение да се върне на суровото му лице. – Не. Ще те върна в Беанахд. Там ще си в безопасност.