Дугал се усмихна жестоко. Погледът му стана леден.
– Не може – съгласи се, все още тихо. – Вещицата е мъртва.
– Мъртва! – Шокът сигурно е личал колкото в гласа ми, толкова и по лицето ми. Усмивката му стана по-широка.
– О, да. Изгориха я. Сложиха краката ѝ в буре с катран, натрупаха сухи дърва край нея. Вързаха я за стълб и я подпалиха като факла. Изпратиха я право в Ада под клоните на една офика.
Отначало си помислих, че безмилостното изброяване на подробности трябва да ме впечатли, но грешах. Преместих се встрани и когато светлината на фенера озари лицето му, виждах скръбта в очите му. Не беше списък на ужасии, а самобичуване. Не го съжалих.
– Значи си я обичал – рекох студено. – Е, не ѝ помогна. Нито на детето. Какво стори с него.
Той сви рамене.
– Дадох го в добро семейство. Момче, здраво, макар майка му да беше вещица и прелюбодейка.
– А баща му е прелюбодеец и предател – отсякох в отговор. – Жена си, любовницата си, племенника си, брат си – има ли някого, когото да не си предал и измамил? Ти... ти... – Задавих се с думите си. Поболявах се от омраза. – Не знам защо съм изненадана. Не си верен на краля си, предполагам, че няма как да си верен на когото и да било.
Той завъртя рязко глава и ме изгледа кръвнишки. Повдигна вежди, същите като тези на Колъм, на Джейми, на Хамиш. Дълбоките очи, широките скули, хубавата челюст. Заветът на Стария Джейкъб Макензи беше силен.
Дугал стисна рамото ми.
– Брат ми? Мислиш, че бих предал брат си? – По някаква причина го бях наранила. Лицето му моравееше от гняв.
– Току-що призна, че си го направил! – И осъзнах.
– Двамата – рекох бавно. – Направили сте го заедно с Колъм. Заедно, както винаги правите всичко.
Отдръпнах ръка от рамото си и я изпънах към него.
– Колъм не може да е главатар, ако ти не го подкрепяш. Не може да държи клана единен, без да пътуваш вместо него, да събираш рентата и да решаваш спорове. Не може да язди. Не може да направи син, за да предаде властта. А ти не си имал син с Маура. Заклел си се да си му бъдеш крака и ръце – вече изпадах в истерия, – защо да не си и членът му?
Дугал вече бе преодолял гнева си – стоеше и ме гледаше замислено. Реши, че няма къде да отида, затова седна на един от вързопите и ме изчака да довърша.
– Значи си го направил със знанието на Колъм. Летиша искаше ли? – Вече знаех колко са безскрупулни двамата братя, така че допуснах да са я насилили.
Дугал кимна.
– О, да. Искаше. Не ме харесваше особено, но искаше дете – достатъчно, за да ме приема в леглото си три месеца, докато зачена Хамиш. А колко скучно беше... – добави замислено, докато изстъргваше парченце кал от петата си. – По-скоро бих чукал купа млечен пудинг.
– А каза ли го на Колъм? – Той чу остротата в гласа ми и вдигна глава. Погледна ме спокойно и се усмихна леко.
– Не. Не му го казах. – Погледна към ръцете си, сякаш търсеше някаква тайна в линиите на дланите си.
– Казах му – отвърна, без да ме поглежда, – че е нежна и сладка като узряла праскова и е всичко, което един мъж иска.
Рязко сви юмруци и вдигна глава, мимолетно показалата се през очите му душа се скри зад язвителния поглед на Дугал Макензи.
– Нежна и сладка не е нещо, което бих казал за теб – отбеляза той. – Но всичко, което иска един мъж...
Очите му проследиха извивките на тялото ми, като спряха на гърдите и бедрата ми. Ръката му несъзнателно се раздвижи по бедрото му, докато ме наблюдаваше.
– Кой знае? – каза той, сякаш на себе си. – Може да имам друг син. Законен. Да... – и той наклони глава преценяващо към корема ми, – още не се е случило с Джейми. Може да си ялова, но ще рискувам. Собствеността си струва, във всеки случай.
Внезапно се изправи и пристъпи мен.
– Кой знае? – Този път гласът му почти не се чуваше. – Ако ора тази хубава кафява нива и я засаждам всеки ден...
Сенките в пещерата помръднаха, а той направи още крачка към мен.
– Е, хубавичко се забави – казах раздразнено.
По лицето му премина шок, преди да осъзнае, че гледам зад него.
– Не ми се стори учтиво да ви прекъсвам – каза Мърто, влизайки в пещерата зад чифт пистолети. Единият сочеше Дугал, а с другия ми направи знак. – Освен ако не смяташ да приемеш предложението му тук и сега, предлагам да излезеш. Ако пък приемаш, тогава аз ще си вървя.
– Още никой никъде няма да ходи. Сядай – казах на Дугал. Той още се взираше в Мърто като в призрак.
– Къде е Рупърт? – попита, когато се опомни.
– А, той ли? – Мърто замислено се почеса с дулото на единия пистолет. – Сигурно вече е стигнал до Беладръм. Вероятно ще се върне преди изгрев – добави услужливо, – с бурето ром, за което си мисли, че си го изпратил. Останалите ти хора още спят в Куинбро.