Дугал имаше присъствието на духа да се позасмее, макар и с нежелание. Седна с ръце на коленете и погледна от мен към Мърто и обратно. Настъпи тишина.
– Е? – попита Дугал. – Сега какво?
Добър въпрос. Изненадана да намеря Дугал вместо Джейми, шокирана от разкритията му и разярена от предложенията му, нямах време да помисля какво следва. За щастие Мърто беше по-добре подготвен. Е, все пак не той трябваше да отклонява похотливи атаки.
– Ще ни трябват пари – каза той веднага. – И хора.
Погледна преценяващо вързопите до стената.
– Не... Тези ще отидат при крал Джеймс, но ще вземем каквото имаш по себе си.
Направи знак с единия пистолет към кожената торба на Дугал.
Реалността в дива Шотландия явно възпитаваше фаталистично отношение към живота. Дугал се пресегна с въздишка към торбата си и подхвърли в краката ми малка кесия.
– Двайсет златни монети и трийсетина шилинга – каза и вдигна вежда. – Вземи ги. Давам ги с радост.
Видя, че не му вярвам, и поклати глава.
– Не, наистина. Мисли каквото искаш, но Джейми ми е племенник. Ако можете да го освободите, Бог да ви помага. Но не можете. – Тонът му беше категоричен.
Погледна Мърто, който още държеше пистолетите в готовност.
– Колкото до хората, не. Ако ти и девойката искате да се самоубиете, няма как да ви спра. Дори ще ви погреба от двете страни на Джейми. Но няма да ми вземете хората, със или без пистолети към главата ми.
Кръстоса ръце и се облегна на камъка, като ни наблюдаваше спокойно. Ръцете на Мърто не помръднаха. Погледът му прескочи към мен. Да стреля ли?
– Ще се спазарим – казах аз.
Дугал отново повдигна вежда.
– В малко по-добра позиция си от мен за добра сделка. Какво предлагаш?
– Нека говоря с хората ти. Ако дойдат с мен по своя воля, пусни ги. Ако ли не, ще си тръгнем и ще ти върнем парите.
Устата му се разтегли в крива усмивка. Огледа ме внимателно, сякаш оценяваше способностите ми да убеждавам с думи. Отново се отпусна назад с ръце на коленете. Кимна веднъж.
– Може.
Стана така, че напуснахме долчинката с парите на Дугал и още петима мъже: Рупърт, Джон Уитлоу, Уили Макмърти и близнаците Руфъс и Джорди Коултър. Решението на Рупърт убеди и останалите. Още виждах – с мрачно задоволство – лицето на Дугал, когато набитият му чернобрад лейтенант ме изгледа замислено, след това потупа кинжалите на колана си и каза:
– Добре, моме, защо не?
Затворът Уентуърт беше на петдесет километра нататък. Малко повече от половин час с бърза кола по добър път. На кон през замръзнала кал – два дни тежък преход. Скоро. Думите на Дугал отекваха в ушите ми и ме караха да продължавам много след като иначе бих се предала от умора.
Тялото ми достигаше границата си на издръжливост и едва се крепеше на седлото, но умът ми беше свободен да се терзае. За да не мисля за Джейми, мислех за последната част от разговора си с Дугал в пещерата.
Стоеше на прага и чакаше Рупърт и останалите да докарат конете от скривалището им малко по-нагоре в долчинката.
– Имам съобщение за теб – беше ми казал. – От вещицата.
– От Гейли? – Бях, меко казано, сепната.
Не различавах лицето му в тъмното, но видях, че наклони глава утвърдително.
– Видях я само веднъж, когато отидох да взема детето.
При други обстоятелства може би щях да му съчувствам за онзи миг на раздяла с любовницата му, осъдена на кладата – когато и двамата са държали детето си, дете, за което никога не биха могли да признаят истината. Но гласът ми беше леденостуден.
– Какво каза тя?
Той направи пауза – не бях сигурна дали не иска да разкрие информацията, или просто се опитва да формулира думите си правилно. Явно беше второто, защото заговори с внимание.
– Каза ми, че ако те видя отново, трябва да ти кажа две неща, точно както ще ги каже на мен. Първото беше: „Мисля, че е възможно, но не знам.“ А второто... Второто бяха само цифри. Накара ме да ги повторя отново и отново, за да не ги забравя, защото трябвало да ти ги кажа в определен ред. Цифрите бяха едно, девет, шест и седем.
Обърна се към мен.
– Значат ли нещо за теб?
– Не. – И се обърнах към коня си. Но, разбира се, значеха нещо за мен.
„Мисля, че е възможно.“ Това можеше да значи само едно. Смятала е, макар да не е била сигурна, че е възможно човек да се върне през каменния кръг към своето време. Явно не беше опитвала, а беше избрала – плащайки цената – да остане. Може би заради Дугал?