А беше казала цифрите една по една в името на някаква потайност, която се бе превърнала в част от нея през тези години, но и четирите бяха едно число. Хиляда деветстотин шейсет и седма. Годината на нейното изчезване в миналото.
Жегна ме любопитство, но по-силно ме жегна съжаление. Колко жалко, че не бях забелязала белега от ваксинация, преди да стане твърде късно! Ако бях го видяла по-скоро, дали щях да се върна към каменния кръг с нейна помощ и да напусна Джейми?
Джейми.
Джейми. Мисълта за него беше като оловна тежест в ума ми, махало в края на въже. Скоро. Пътят се протягаше, безкраен и безрадостен пред нас, а понякога съвсем изчезваше в замръзналите мочурища или насред ледени вирове, които в по-топлите сезони бяха ливади. Вечерта на втория ден достигнахме целта си, насред леденостуден ръмеж, който скоро щеше да премине в сняг.
Сградата се извисяваше черна на фона на смръщеното небе. Имаше формата на огромен куб със страна сто и петдесет метра и с кула на всеки ъгъл. Побираше триста затворници и четирийсетима войници в гарнизона, както и командира им, цивилния управител и помощниците му, петдесетината готвачи, разсилни, коняри и други слуги, нужни, за да функционира мястото. Затворът Уентуърт.
Вдигнах поглед към заплашителните стени от зеленикав аргайлски гранит, дебел над половин метър в основата. Тук-таме се мяркаха прозорчета. Зад няколко от тях се разпалваха светлинки. Други, навярно килиите, останаха тъмни. Преглътнах с мъка. Като видях грамадното здание, непробиваемите му стени, огромната порта и пазачите, започнах да се съмнявам в успеха ни.
– Ами ако... – Устата ми пресъхваше и замълчах, за да оближа устни. – Ами ако не можем да го направим?
Изражението на Мърто си беше все същото: мрачно и намусено, а тясната му брадичка почти чезнеше в мръсното деколте на ризата му. Не се промени и когато се обърна към мен.
– Тогава Дугал ще ни погребе от двете му страни – отвърна. – Хайде, имаме работа за вършене.
ЧАСТ СЕДМА
Убежището
35. ЗАТВОРЪТ УЕНТУЪРТ
Сър Флетчър Гордън беше нисък, пълен мъж, с раирана жилетка, която му пасваше като втора кожа. С тесни, отпуснати рамене и изпъкнал корем, той приличаше по-скоро на голяма шунка, настанена в стола на управителя на затвора.
Плешивата глава и наситенорозовата кожа с нищо не променяха впечатлението, макар никоя шунка да не можеше да се похвали с такива яркосини очи. Преобръщаше листата на бюрото си с показалец, бавно и преднамерено.
– Да, ето – рече след почти безкрайна пауза, в която четеше една и съща страница отново и отново. – Фрейзър, Джеймс. Обвинен в убийство. Осъден на обесване. Сега, къде е заповедта за екзекуцията? – Отново направи пауза, докато се взираше късогледо в листата. Впих пръсти в чантичката си и се насилих да остана безизразна.
– А, да. Дата на екзекуцията, двайсет и трети декември. Още е при нас.
Отпуснах пръсти, разкъсвана между щастие и паника. Беше още жив – за още два дни. И беше наблизо, някъде в същата сграда. Информацията премина през мен като прилив на адреналин и ръцете ми се разтрепериха.
Представих се като английска приятелка на рода Фрейзър и успях лесно да вляза в Уентуърт, както и да стигна до офиса на цивилния управител на затвора. Беше опасно да искам да видя Джейми – не знаеше за прикритието ми и можеше неволно да ме издаде. Но пък и аз можех да се издам. Не бях сигурна дали ще запазя крехкия си самоконтрол, ако го видя. Но следващата стъпка неизменно бе да открия къде е – в този огромен каменен лабиринт шансовете ми клоняха към нула.
Сър Флетчър се намръщи замислено. Очевидно смяташе молбата ми просто за неудобство, но не беше и безчувствен. Накрая поклати глава с нежелание.
– Не, драга. Боя се, че не мога да го позволя. Много сме препълнени в момента и нямаме достатъчно пространство, за да разрешим лични разговори. А този човек в момента е – и той прегледа отново купчината листа – в една от големите килии в западния сектор, с още няколко осъдени престъпници. Ще е много опасно да го посетите там или да го посещавате изобщо. Мъжът е опасен престъпник, разбирате – тук пише, че го държим във вериги.
Отново стиснах чантата – този път за да не го ударя.
Той поклати пак глава и дебелият му гръден кош се надигна и отпусна трудно.
– Не. Ако бяхте роднина от първо коляно, може би... – Вдигна глава, премигвайки. Стиснах здраво челюст, решена да не се издавам. Но предвид условията, можеше да се очаква лека демонстрация на тревога.