– Но може би, драга... – Сякаш го обзе ненадейно вдъхновение. Стана с мъка и отиде до една вътрешна врата, където стоеше униформен страж. Промълви му нещо, а мъжът кимна и отиде някъде.
Сър Флетчър се върна на бюрото си, като пътьом взе от един шкаф гарафа и две чаши. Приех предложението му да пийна малко бордо – определено имах нужда.
Когато стражът се върна, бяхме вече на втората чаша. Влезе, без да се церемони, остави пред управителя дървена кутия и излезе. Улових погледа му и свенливо сведох очи. Носех рокля, взета назаем от позната на Рупърт в едно от градчетата наблизо – от аромата, пропил се в роклята и чантичката, имах добра представа какво работи въпросната дама. Само се надявах стражът да не го е досетил.
Сър Флетчър пресуши чашата си, остави я и придърпа кутията. Беше обикновена, нелакирана, с плъзгащ се похлупак, с тебешир на нея пишеше ФРЕЙЗЪР.
Сър Флетчър го отмести, взря се за миг вътре, затвори кутията и я бутна към мен.
– Личните вещи на затворника – обясни. – Обикновено ги изпращаме след екзекуцията на посочения като най-близък роднина. Но този човек – и управителят поклати глава – е отказал да каже каквото и да било за семейството си. Отчуждени са явно. Не е необичайно, разбира се, но е жалко. Колебая се да ви помоля за това, госпожо Бюшамп, но ми се стори, че щом се познавате със семейството, може би ще поемете отговорността да предадете вещите му на подходящия човек?
Нямах доверие на собствения си глас, но кимнах и заврях нос в бордото си.
Сър Флетчър изглеждаше облекчен, дали защото се бе отървал от кутията, или защото скоро щях да си ходя. Отпусна се назад, хриптейки леко, и ми се усмихна широко.
– Много мило от ваша страна, госпожо Бюшамп. Знам, че подобно нещо може да е болезнено за толкова чувствителна жена, но си представям каква жертва правите, уверявам ви.
– Н-н-няма проблем – заекнах. Успях да се изправя и да взема кутията. Беше двайсет на петнайсет сантиметра, дълбока около десетина. Малка, лека кутия, в която се намираха останките от живота на човек.
Знаех какво съдържа. Три риболовни канапа, навити старателно; коркова тапа със забити в нея кукички; кремък и огниво; малко парче счупено стъкло с износени ръбове; най-различни камъчета, интересни на вид или на пипане; изсушен крак на къртица, като талисман срещу ревматизъм. Библия – или може би му бяха позволили да я задържи? Надявах се. Пръстен с рубин, ако не го бяха откраднали. И малка дървена змия от черешово дърво с името ЗАНИ, издълбано от долната страна.
Спрях на вратата и сграбчих рамката, за да се закрепя.
Сър Флетчър, който ме следваше, за да ме изпрати, моментално се озова до мен.
– Госпожо Бюшамп! Зле ли ви е, драга? Страж, стол!
Усещах игличките на студената пот по лицето си, но успях да се усмихна и да отпратя войника със стола. Исках да се измъкна оттам – трябваше ми свеж въздух, в големи количества. И да съм насаме, за да поплача.
– Не, съвсем добре съм – рекох, опитвайки се да звуча убедително. – Просто тук... малко е задушно. Не, съвсем ще се оправя. Конярът ми ме чака долу.
Насилих се да се изправя и да се усмихна – и ми хрумна нещо. Може би нямаше да помогне, но нямаше и да навреди.
– О, сър Флетчър...
Още разтревожен от вида ми, той бе олицетворение на галантността и вниманието.
– Да, драга?
– Хрумна ми... Колко е тъжно за млад мъж в тази ситуация да е така отчужден от семейството си. Реших, че може би... ако иска да им пише... може би помирително писмо? Ще се радвам да го доставя на... на майка му.
– Вие сте самата загриженост, драга. – Сър Флетчър се поразведри, когато разбра, че все пак няма да се строполя на килима. – Разбира се. Ще попитам. Къде сте отседнала, драга? Ако има писмо, ще наредя да ви го донесат.
– Ами... – Справях се все по-добре с усмивката, макар още да я чувствах като залепена на лицето си. – Не е много ясно, защото в градчето имам неколцина роднини и ще отсядам при всеки от тях по ред, за да не ги обидя. – Успях да се позасмея. – Така че, ако не ви е проблем, може би конярът ми би могъл да дойде и да попита от мое име за писмото.
– Да, разбира се. Чудесен план, драга моя. Чудесен!
След бърз поглед към гарафата той ме хвана под ръка, за да ме изпрати до предната порта.
– По-добре ли си, моме? – Рупърт отмести воала коса от лицето ми. – Приличаш на недосварен бекон. Ето, пийни си още.
Поклатих глава, за да откажа манерката с уиски, и поизправих гръб, като избърсах лице с мокрия парцал, който бе донесъл.
– Не, вече съм добре. – Съпроводена от Мърто, който се преструваше на мой коняр, едва изчаках да се скрием от погледа на пазачите на предната порта, преди да се свлека в снега и да повърна. Останах там и заридах, стиснала кутията на Джейми, докато Мърто не ме вдигна на ръце, принуди ме да се кача на коня и ме поведе към малкия хан в градчето Уентуърт, където Рупърт ни беше намерил стаи. Бяхме на горния етаж, а оттам затворът се виждаше в сгъстяващия се мрак.