– Мъртво ли е момчето, значи? – Широкото лице на Рупърт, скрито наполовина в брадата му, беше сериозно и загрижено, без следа от обичайната клоунада.
Поклатих глава и събрах въздух, за да изрека:
– Още не.
Когато чу историята ми, Рупърт бавно закрачи из стаята, като издуваше и всмукваше бузи, мислейки. Мърто, както обикновено, стоеше неподвижно, а лицето му не издаваше никакво притеснение. От него би излязъл страхотен покерджия, помислих си.
Рупърт се върна и се отпусна на леглото до мен с въздишка.
– Е, още е жив, това е най-важното. Но проклет да съм, ако имам представа какво да правим. Няма как да влезем там.
– Има как – рече Мърто изведнъж. – Благодарение на идеята на момето за писмото.
– Хммм. Но ще пуснат само един. И то до кабиета на управителя. Но да, това е някакво начало. – Рупърт извади камата си и се почеса под брадичката с върха ѝ. – Но мястото е твърде голямо за претърсване.
– Знам къде е – добавих, ободрена от плановете, които крояхме, както и от това, че спътниците ми нямаха намерение да се отказват, колкото и безнадеждно да изглеждаше начинанието ни. – Поне знам в кое крило на затвора е.
– Хм, така ли? Хммм. – Върна камата на мястото ѝ и продължи да крачи, като спря, за да попита: – Колко пари имаш, моме?
Извадих торбичката на Дугал, парите на Джени и перления си наниз. Рупърт ми върна перлите, но взе двете кесии, като изсипа в дланта си монетите.
– Това ще свърши работа – каза и ги подрънка преценяващо. Обърна поглед към близнаците Коултър. – Вие двамата, Уили и аз. Джон и Мърто ще останат при девойчето.
– Къде ще ходиш? – попитах.
Прибра монетите в кожената си торба, като задържа една и я подхвърли във въздуха.
– Ами... – започна неопределено. – Тук има още един хан, в другия край на градчето. Пазачите от затвора ходят там след работа, защото им е по-близо и питиетата са с някое пени по-евтини.
Подхвърли монетата с палец, завъртя длан и я улови между два пръста.
Започна да ми се изяснява какво възнамерява да прави.
– Така ли? – попитах. – А дали не играят и карти, как мислиш?
– Не знам, моме, не знам. – Той отново подхвърли монетата и плесна с ръце, като я улови между тях. После ги разпери – нямаше я. Усмихна се и зъбите му се белнаха в черната брада. – Но ще отидем да проверим, нали?
Щракна с пръсти и монетата отново се появи между тях.
Малко след един следобед на следващия ден преминах отново под вертикалната решетка на портата на затвора, която стоеше още от построяването му в края на шестнайсети век. Не бе загубила почти нищо от заплашителния си вид през следващите двеста години и аз докоснах камата в джоба си за кураж.
Според информацията, която Рупърт и хората му бяха успели да изтръгнат от пазачите по време снощната си мисия, сър Флетчър вече трябваше да е започнал обеда си. Рупърт и другите се бяха прибрали почти призори, със зачервени очи и вмирисани на бира. На многото ми въпроси той отвърна само:
– О, моме, за да победиш, ти трябва само късмет. За да загубиш, ти е нужно умение!
После се сви в един ъгъл и моментално заспа, като ме остави да кръстосвам пода нетърпеливо, както бях правила цяла нощ.
Събуди се час по-късно, с ясен поглед и ясна глава, и ми изложи в общи линии плана, който щяхме да изпълним.
– Сър Флетчър не позволява на никого да го прекъсва, докато се храни – започна. – Който иска да говори с него, трябва да чака. След обеда има навика да се прибира в покоите си и да подремва.
Мърто, в ролята на мой коняр, бе пристигнал четвърт час преди мен. Бяха го пуснали без проблеми. Както и очаквахме, бяха го приели в кабинета на сър Флетчър и го бяха накарали да почака. Трябваше, докато е сам, да претърси стаята, първо за план на западното крило, а след това, за всеки случай, за ключовете за килиите.
Когато минах през портата, позабавих ход и вдигнах лице към небето, за да преценя колко е часът. Ако пристигнех, преди сър Флетчър да започне обяда си, можеше да ме покани да се присъединя, което щеше да е крайно неудобно. Но пазачите бяха казали на Рупърт, че навиците на управителя са неотменими: точно в един следобед биеше звънчето, а пет минути по-късно се сервираше супата.
Пазачът на входа беше същият като предния ден. Изглеждаше изненадан, но ме посрещна любезно.
– Колко неприятно – рекох му, – наредих на коняра си да донесе малък подарък на сър Флетчър, задето вчера беше толкова мил с мен. Но разбрах, че глупецът е тръгнал насам и го е забравил, та трябваше да го последвам. Пристигнал ли е вече? – Показах малкия пакет, който носех със себе си, и се усмихнах. Помислих си, че много би помогнало, ако имах трапчинки. Трябваше да мина само с бляскавите си зъби.