Като че ли свърши работа. Пуснаха ме и ме поведоха през коридорите на затвора към кабинета на управителя. Макар тази част от крепостта да бе добре обзаведена, трудно можеше да се сбърка с нещо различно от затвор. Витаеше някаква миризма – така си представях миризмата на нещастието и страха, макар че едва ли е било повече от смрадта на мухъл и липсата на канализация.
Пазачът ми позволи да тръгна пред него и ме следваше на няколко крачки, за да не настъпва наметалото ми. И по-добре, защото свих зад ъгъла преди кабинета на сър Флетчър и видях как Мърто влачи през отворената врата един от пазачите.
Отстъпих назад и пуснах пакета на каменния под. Последва звън на строшено стъкло и замириса силно на прасковено бренди.
– О, божичко – възкликнах, – що за глупост сторих?
Докато пазачът викаше един затворник да разчисти парчетата, промълвих нещо в смисъл, че ще изчакам управителя в кабинета му, вмъкнах се в стаята и бързо затворих вратата.
– Какво, по дяволите, си направил? – просъсках на Мърто. Зает да претърсва тялото, той вдигна поглед към мен, без да се стеснява от тона ми.
– Сър Флетчър не държи ключове в кабинета си – съобщи ми тихо, – но този младеж тук има една връзка.
Издърпа ги от мундира на момчето, като внимаваше да не се раздрънчат.
Приклекнах зад него.
– О, прекрасно! – Хвърлих едно око на проснатия войник. Още дишаше. – А план на затвора?
Мърто поклати глава.
– И това не намерих, но моят приятел тук ми каза туй-онуй, докато чакахме. Килиите на осъдените са на този етаж, по средата на западния коридор. Разбрах, че са три, но не посмях да питам повече. Ставах подозрителен.
– Достатъчно е, надявам се. Добре, дай ми ключовете и изчезвай.
– Аз ли? Ти трябва да се махаш, моме, и то веднага.
Той погледна към вратата, но оттам не се чуваше нищо.
– Не, трябва да съм аз. – Отново посегнах към ключовете и рекох нетърпеливо: – Слушай, ако те намерят да се шляеш по коридорите с връзка ключове, а видят този пазач тук изпънат като скумрия, с нас е свършено. Така де, ако съм те видяла, защо не съм вдигнала врява? – Взех ключовете и ги натъпках в джоба си, не без затруднения.
Мърто още изглеждаше скептичен, но се беше изправил.
– А ако заловят теб? – попита.
– Ще припадна – отвърнах уверено. – Когато в крайна сметка се възстановя, ще кажа как съм те видяла да убиваш пазача и съм избягала ужасена, накъдето ми видят очите. Изгубила съм се, търсейки помощ.
Той кимна бавно.
– Добре, хубаво.
Отиде до вратата и спря.
– Но защо съм... аха! – Бързо прекоси стаята до бюрото и се зае да вади чекмеджетата. Разбъркваше съдържанието им с една ръка, а с другата го пръскаше по земята. – Кражба.
– Ако е кражба, не трябва ли да вземеш нещо? – предложих, търсейки с поглед нещо малко и преносимо. Вдигнах една емайлирана кутия за енфие. – Може би това?
Той махна нетърпеливо да я оставя и погледна през открехнатата врата.
– Не, моме! Ако разберат, че съм откраднал нещо, може да ме обесят. При опит за кражба е само бичуване или осакатяване.
– О… – Оставих бързо кутията и застанах зад него, като се взирах над рамото му. Коридорът изглеждаше празен.
– Ще изляза пръв – каза той. – Ако срещна някого, ще им привлека вниманието. Преброй до трийсет и ме последвай. Ще се срещнем в малкия лес на север оттук. – Отвори вратата, спря се и се обърна. – Ако те заловят, не забравяй да изхвърлиш ключовете.
Преди да му отвърна, той се плъзна през прага като змиорка и продължи безшумен като сянка по коридора.
Сякаш цяла вечност търсих западното крило, криввайки ту насам, ту натам из коридорите на стария замък, озъртах се по ъглите и се криех зад колоните. Срещнах само един пазач и успях да му се изплъзна, като се скрих зад един ъгъл и се притиснах към стената с разтуптяно сърце, докато отмине.
Когато обаче открих западното крило, не се усъмних, че съм на правилното място. В коридора имаше три големи врати, всяка с малък зарешетен прозорец, през който не се виждаше почти нищо.
– Ала, бала, ница – измърморих си и се упътих към централната килия. Ключовете нямаха надписи, но бяха с различен размер. Един от трите големи щеше да пасне. Разбира се, беше третият. Поех си дълбоко дъх, когато бравата изщрака, и избърсах потните си ръце в полата. Отворих.