Заоглеждах с неистово нетърпение смърдящата купчина тела в килията, пристъпвах над протегнати ръце и крака, избутвах от пътя си тежки торсове, които се движеха с влудяваща мудност. Раздвижването, причинено от ненадейното ми появяване, ставаше все по-осеазаемо – спящите по мръсотията на пода се събудиха и станаха, а изуменият шепот се усилваше. Някои от мъжете бяха приковани към стените – веригите скърцаха и дрънчаха в сумрака. Сграбчих един от стоящите, кафявобрад мъж с опърпана сиво-зелена наметка. Костите на ръката, която бях хванала, се усещаха под кожата. Англичаните се скъпяха с храната за затворниците.
– Джеймс Фрейзър! Голям и червенокос! В килията ли е? Къде е?
Мъжът вече се движеше към изхода с останалите, които не бяха приковани към стената, но за миг ме погледнa. Затворниците вече бяха схванали какво се случва и наизлизаха на талази през отворената врата, оглеждаха се и си мърмореха един на друг.
– Кой? Фрейзър? А, отведоха го тази сутрин. – Мъжът сви рамене и избута ръцете ми, за да се отскубне от мен.
Стиснах колана му.
– Къде са го отвели? Кой?
– Не знам къде. Беше оня капитан, Рандал. Цяло ръмжило беше.
Той нетърпеливо се извърна от мен и пое устремено към вратата.
Рандал. За миг останах потресена, блъскана от бягащите мъже и глуха за виковете на прикованите. Накрая се отърсих от ступора и се опитах да помисля. Джорди наблюдаваше замъка от изгрев-слънце. Никой не си беше тръгвал оттук тази сутрин, с изключение на няколко души от кухнята, за да купят храна. Значи още бяха наоколо.
Рандал беше капитан – вероятно най-високопоставеният човек в гарнизона, с изключение на сър Флетчър. Значи можеше да изиска подходящо място, където да измъчва някой затворник.
А в това не се и съмнявах. Дори ако всичко завършеше с бесило, мъжът, който бях видяла във форт Уилям, бе котка по природа. Не можеше да устои на възможността да си поиграе с жертвата си, както не можеше да промени лицето си или цвета на очите си.
Поех си дълбоко дъх и изтласках на заден план всяка мисъл какво би могло вече да се е случило с Джейми. Поех решително напред и се сблъсках с един английски войник. Той залитна назад с малки стъпчици, за да възстанови равновесието си. Самата аз залитнах неконтролируемо към касата на вратата и цялата ми лява страна изтръпна, когато ударих главата си. Сграбчих рамката, за да не падна, а над бученето в ушите си чух и гласът на Рупърт отпреди няколко месеца: Имаш предимството на изненадата, моме. Използвай го!
Не бе много ясно кой е по-изненадан. Затършувах бясно за камата в джоба си, проклинайки се за глупостта да вляза в килията без извадено оръжие.
Английският войник също вече стоеше здраво на краката си, но ме зяпаше изумен. Въпреки това усещах как мигът отлита. Зарязах търсенето на джоба, наведох се и извадих от чорапа си ножа, който ми беше дала Джени, като продължих движението си със замах право нагоре. Острието посрещна напредващия войник точно под брадичката, докато посягаше към колана си. Вдигна ръце към гърлото си и с изненадан поглед се свлече назад и надолу по стената, докато животът му изтичаше. И той като мен бе дошъл да провери какво става, без да извади оръжие, и това му беше струвало скъпо. Мен съдбата ме беше пощадила – но не можех да си позволя повече грешки. Цялата изстинала отвътре, пристъпих през треперещото тяло, като внимавах да не го поглеждам.
Спуснах се по коридор. На завоя преди стълбите имаше местенце, където не се виждах нито от едната, нито от другата страна. Отпуснах се на стената и си позволих за миг да се разтреперя.
Избърсах ръце в полите си и най-сетне намерих камата. Вече беше единственото ми оръжие – нито имах време, нито нерви да си върна малкия нож. И по-добре, помислих си, търкайки пръсти в корсета си – имаше изненадващо малко кръв и се ужасявах от мисълта как ще плисне, ако издърпам оръжието.
Стиснах камата и огледах предпазливо коридора. Затворниците, които бях освободила, бяха тръгнали наляво. Нямах представа накъде са се запътили, но вероятно щяха да държат охраната заета. Нямах причина да избирам конкретна посока, освен една – да се отдалеча от суматохата, която биха причинили.
Светлината от тесните прозорчета падаше косо зад мен. Значи това беше западната част на замъка. Трябваше да не губя ориентация, защото Рупърт щеше да ме чака при южната порта.
Стълби. Насилих се да мисля логично, за да разбера какво трябва да търся. Ако искаш да измъчваш някого, би си потърсил уединено място, което не пропуска много звуци. И по двата параграфа някоя отдалечена тъмница би свършила най-добра работа. А тъмниците в подобни крепости обикновено бяха под земята, където тоновете пръст заглушаваха всякакви викове, а мракът криеше жестокостта в очите на изтезателя.