Стената започна да се заобля в края на коридора – значи бях стигнала една от ъгловите кули. А кулите имаха стълбища.
Спираловидните стълби се показаха след още един завой, а пътят надолу замайваше главата, лъжеше окото и кълчеше глезените. Спускането от относително светлите горни части на крепостта към почти пълния мрак на стълбището още повече затрудняваше преценката ми кога да пристъпвам надолу. Подхлъзнах се няколко пъти, като охлузих кокалчетата си и дланите си на каменните стени.
От един от тесните прозорци, разположени на равни интервали в стената, се виждаше главният двор. Сега поне имах ориентир. Малка групичка войници се бяха строили за проверка, но явно не за да наблюдават обесване на шотландски бунтовник. На двора наистина имаше черно, зловещо бесило – но празно засега. Гледката беше като удар в стомаха. Утре сутрин. Продължих по-бързо по стълбите, пренебрегвайки охлузванията и ожулванията.
Стигнах до долния край и спрях, за да се заслушам. Навред се стелеше мъртвешка тишина, но по стойките на стените бяха окачени факли и багреха гранита в червено. Между вирчетата трепкаща светлина имаше празни, изцяло черни пространства, а димът се кълбеше по сводестия таван.
Оттук имаше само една посока. Тръгнах, готова да пронижа още някого с камата. Усещането беше почти призрачно. И преди бях обикаляла подобни тъмници, като турист заедно с Франк. Но тогава масивният гранит бе лишен от страховитостта си, защото по него грееха флуоресцентни лампи. Помня как въпреки това се свивах по-далеч от малките влажни килийки, излезли от употреба преди повече от век. Тогава си мислех, че добре мога да си представя мъченията от онези дни – заради дебелите врати и ръждавеещите окови. Сега, докато търсех Джейми, бях готова да се изсмея на някогашната си наивност. Както беше казал Дугал, за някои неща въображението просто не стигаше.
Минавах на пръсти покрай залостени врати, дебели десетки сантиметри – достатъчно, за да не се чува нищо от другата страна. Привеждах се почти до пода и проверявах дали отдолу не се процежда светлина. Може да затвориш някого и да го оставиш да гние в мрак, но Рандал щеше да има нужда от светлина, за да вижда какво прави. Подът лепнеше от наслоена с години мръсотия. Явно тази част на затвора не се използваше. Но пък факлите показваха, че някой е тук.
Под четвъртата поред врата видях каквото търсих. Заслушах се, приклекнала на пода, но чух само лекото припукване на пламъци.
Вратата беше отключена. Открехнах я и внимателно погледнах вътре. Джейми седеше на пода до стената, свит на топка, с глава между коленете. Беше сам.
Стаичката беше малка, но добре осветена, с уютен на вид мангал, където гореше весел огън. Като за тъмница беше извънредно удобно – каменният под беше почти чист и до едната стена имаше походно легло. Видях и два стола и маса, на която имаше няколко предмета, включително голяма калаена манерка и рогови чашки. След гледките на капещи стени и тупуркащи плъхове това беше изумително. Хрумна ми, че може би войниците от гарнизона са си направили това местенце, за да си канят гостенки – определено имаше предимство пред общите помещения в казармените сгради.
– Джейми! – прошепнах рязко. Не вдигна глава и не ми отвърна – обзе ме страх. Затворих светкавично вратата зад себе си и бързо прекосих стаята. Докоснах го по рамото.
– Джейми!
Той вдигна глава – лицето му беше мъртвешки бледо, небръснато и покрито със студена пот, която се беше пропила в косата и ризата му. Тъмницата смърдеше на страх и повръщано.
– Клеър! – изпъшка той пресипнало през сухи устни. – Как така си... трябва да се махаш веднага. Скоро ще се върне.
– Не говори глупости. – Преценявах ситуацията възможно най-бързо, с надеждата, че съсредоточаването върху непосредствената задача ще облекчи буцата в гърлото ми и по-голямата в стомаха ми.
Беше прикован за глезена към стената, но само това. Насред пръснатите по масата предмети обаче имаше парче въже, което определено бе използвано – по лактите и китките на Джейми личаха белези.
Състоянието му ме объркваше. Очевидно не беше на себе си и всяка фибра на тялото му говореше красноречиво за огромна болка, но не виждах очевидни щети. Нямаше кръв и видими рани. Приклекнах и методично изпробвах ключовете един по един върху оковата на глезена му.
– Какво ти е сторил? – попитах, без да повишавам тон, от страх, че Рандал ще се върне.
Джейми се поклащаше на място със затворени очи, а потта се събираше на стотици перлени капчици по кожата му. Явно скоро щеше да припадне, но за миг отвори очи. С невероятно внимание и с помощта на лявата си ръка повдигна това, което къташе в скута си. Беше дясната му ръка, почти неразпознаваема. Гротескно подута, сега представляваше подпухнала торба, цялата на червени и морави петна, а пръстите висяха под ненормални ъгли. През кожата на средния пръст се подаваше бяла костица, а между кокалчетата се процеждаше кръв. Самите кокалчета бяха изгубили всякаква форма.