Човешката ръка е деликатно чудо на природата, сложна система от стави и мускули, контролирани от милиони нервни окончания, и е изключително чувствителна. Един-единствен счупен пръст е достатъчен, за да превърне силен мъж в хленчеща развалина.
– Отплата – каза Джейми, – за носа, с лихвите. – Огледах ръката му и казах с глас, който сама не познах: – Ще го убия.
Устата на Джейми трепна и сянка на веселие си проби път през болката.
– Добре, аз ще ти държа наметалото, сасенак – прошепна той. Отново затвори очи и се отпусна на стената, напълно неспособен да се възпротиви на присъствието ми. Заех се пак за работа, щастлива да видя, че ръцете ми вече не треперят. Страхът го нямаше, заменен от сияйна ярост.
Вече бях минала през всички ключове два пъти и все така не откривах този, с който да отключа оковите. Ръцете ми се потяха и парчетата желязо се плъзгаха през пръстите ми като малки рибки, докато отново изпробвах най-вероятните. Сподавените ми ругатни извадиха Джейми от вцепенението му и той бавно се приведе, за да види какво правя.
– Не ти трябва точен ключ – каза той, като подпря рамо на стената, за да не падне. – Ако някой от тях влезе по цялата си дължина, можеш да отвориш ключалката, като го удариш силно по главата.
– И преди ли си виждал такава ключалка? – Исках да стои буден и да говори. За да се измъкнем, трябваше да може да ходи.
– Бях съм окован със същата. Когато ме доведоха, ме заключиха в една голяма килия с още много други. До мен беше заключено едно момче на име Райли, от Лейнстър. Каза, че е бил в повечето затвори в Ирландия и решил да смени обстановката. – Джейми едва говореше. Знаеше, че трябва да събере някакви сили. Успя да се усмихне леко. – Разказа ми за всякакви ключалки и така нататък и ми показа как можем да разбием тези, с които бяхме оковани, ако имаме дълго парче метал, но нямахме.
– Кажи ми тогава. – Усилията да говори го караха да се поти, но изглеждаше по-нащрек. Концентрацията върху ключалката сякаш помагаше.
Следвайки указанията му, открих подходящ ключ и го вкарах колкото можах по-навътре. Според въпросния Райли силен удар по главата на ключа щяло да накара резетата да се отворят. Огледах се за подходящ инструмент.
– Използвай чука на масата, сасенак – каза Джейми. Дочух мрачна нотка в гласа му и погледнах към масата, където се намираше средно голям дървен чук, с омотана с връв дръжка.
– С това ли... – започнах ужасена.
– Да. Подпри оковата на стената, преди да удариш.
Хванах плахо чука. Беше трудно да разположим оковата правилно, тъй като Джеми трябваше да кръстоса крака си под другия и да притисне коляно към стената.
Първите ми два удара бяха твърде слаби и боязливи. Събрах кураж и халосах главата на ключа колкото сила имах. Чукът се плъзна и нанесе кос удар по глезена на Джейми. Той трепна и загуби крехкото си равновесие, като инстинктивно посегна да се подпре с дясната ръка. Нададе нечовешко стенание, ръката му поддаде и той се строполи на пода.
– О, по дяволите! – промълвих. Джейми беше припаднал – не че можех да го виня. Възползвах се от това и завъртях глезена му така, че оковата да е добре опряна. Заблъсках упорито по ключа, но без явен резултат. Обзеха ме мрачни мисли за ирландските ключари, но в този миг вратата внезапно се отвори.
Лицето на Рандал, подобно на това на Франк, рядко издаваше мислите му, представляваше приветлива, непроницаема фасада. В момента обаче обичайното хладнокръвие го изостави и той зяпна на прага, също като мъжа до него. Той беше много едър, с оцапана и неподдържана униформа, изпъкнало чело, сплескан нос и дебели устни – видът му бе характерен за човек с някаква форма на умствена изостаналост. Изражението му не се променяше, докато зяпаше иззад рамото на Рандал. Не показваше интерес нито към мен, нито към безпомощното тяло на пода.
Рандал се опомни и влезе. Приближи се и опипа оковата около глезена на Джейми.
– Повреждаш собственост на Короната, моето момиче. Нарушение, наказуемо от закона, знаеш. Да не говорим, че се опитваш да помогнеш на опасен затворник да избяга. – В бледосивите му очи проблесна веселие. – Ще трябва да ти измислим нещо подходящо. Междувременно....