Изправи ме на крака и изви ръцете ми зад гърба, като върза китките ми с вратовръзката си.
Очевидно нямаше смисъл да се съпротивлявам, но забих пета в пръстите на крака му, колкото да дам воля на яда си.
– Ох!
Той ме блъсна силно в гърба, така че краката ми се удариха в леглото и паднах върху грубите одеяла. Рандал ме изгледа с мрачно задоволство и обърса петното на ботуша си с ленена кърпичка. Върнах му свиреп поглед и той се засмя леко.
– Нямаш страх, признавам ти го. Всъщност добре си пасвате с него. – И кимна към Джейми, който се пораздвижваше. – А не мога да ти направя по-голям комплимент от това. – Внимателно опипа гърлото си, където малко над яката личеше тъмнееща синина. – Опита се да ме убие с една ръка, когато го развързах. И почти успя. Жалко, че не осъзнах, че е левичар.
– Колко неразумно от негова страна – рекох.
– Много – рече Рандал и кимна. – Предполагам, ти няма да си толкова неучтива, нали? Но за всеки случай... – Той се обърна към мъжа, който просто стоеше прегърбен на прага и чакаше заповеди. – Марли, ела и претърси тази жена за оръжия.
Рандал сякаш искрено се наслаждаваше, докато гледаше как Марли тършува нескопосано по мен. Накрая намери камата и я взе.
– Май не ти харесва Марли – каза капитанът, докато наблюдаваше как се опитвам да избегна дебелите пръсти, които ме опипваха твърде интимно. – Жалко. Сигурен съм, че се е прехласнал по теб. Горкият Марли няма късмет с жените. Нали, Марли? Дори блудниците не го искат. – Погледна ме многозначително и се усмихна, като озъбване на вълк. – Твърде им бил голям. А това са силни думи от една блудница, не мислиш ли?
И той повдигна вежди, като направи смисъла на думите си крайно ясен.
Марли, който беше започнал да пъхти, докато ме претърсваше, спря и обърса лигите от устата си. Отдалечих се колкото можах, отвратена.
Рандал продължи:
– Предполагам, че Марли би искал да ти прави компания в личните си покои, когато привършим разговора. Разбира се, след това може да реши да сподели късмета си с приятелите си, но той си знае.
– Какво, не искаш ли да гледаш? – попитах саркастично.
Рандал се разсмя.
– Може да имам, така да се каже, „неестествени влечения“, както навярно си осъзнала. Но признай ми поне добрия вкус. – Той погледна огромния разсилен, отпуснат в мръсните си дрехи и с увиснал над колана корем. Едрите лигави устни мърдаха постоянно, сякаш търсеха някакво парче храна по лицето му, а късите дебели пръсти опипваха чатала на мръсните му панталони. Рандал потрепери леко. – Не. Ти си прекрасна жена, колкото и да си опърничава. Да те гледам с Марли... не, не мисля, че бих искал. Не само от вида му, но и от навиците му има много да се желае.
– И от твоите.
– И така да е. Няма да ти пречат още дълго. – Той направи пауза. – Но все пак бих искал да зная коя си. Очевидно си якобит, но чий? На Марискал? На Сийфорт? Най-вероятно на Ловът, защото си с Фрейзър. – Рандал побутна с ботуша си Джейми, но той още лежеше в несвяст. Дишаше равномерно – може би беше преминал в обикновен сън. Сенките под очите му подсказваха, че е спал твърде малко напоследък.
– Чувам дори, че си вещица – продължи капитанът. Говореше небрежно, но ме наблюдаваше внимателно, сякаш всеки момент можех да се превърна в бухал и да отлетя. – Имало е някакви проблеми в Крейнсмюир, нали? Някой е умрял? Но това, разбира се, са суеверни безсмислици.
Рандал ме изгледа преценяващо.
– Може да ме убедиш да сключим сделка – каза изведнъж. Облегна се назад и почти приседна на масата, подканяйки ме да говоря.
Засмях се горчиво.
– Не бих казала, че съм в позиция да се пазаря, нито пък в настроение за това. Какво можеш да ми предложиш?
Рандал погледна към Марли. Слабоумният не отделяше очи от мен и мърмореше нещо под нос.
– Най-малкото избор. Кажи ми – убеди ме, – коя си и кой те е изпратил в Шотландия. Какво правиш, каква информация даваш и на кого. Кажи ми това и ще те дам на сър Флетчър, вместо на Марли.
Правех всичко възможно да не поглеждам към Марли. Бях видяла гниещите остатъци от зъби, забити в изприщените му венци, и мисълта да ме целува, а камо ли... Сподавих безмилостно по-нататъшната мисъл. Рандал беше прав – не бях страхливка. Но не бях и глупава.
– Не може да ме отведеш при сър Флетчър – казах, – и двамата го знаем. Да ме отведеш и да рискуваш да му разкажа за това? – Кимнах към уютната стаичка, огъня и леглото, към Джейми в краката ми. – Каквито и недостатъци да има, не мога да си представя как би търпял, официално, хората му да измъчват затворници. Дори британската армия трябва да има някакви стандарти.