– Съгласен. – Ножът се отдръпна от рамото ми и с шепот се прибра в ножницата. Рандал бавно ме заобиколи, мина от другата страна на масата и взе чука. Вдигна го и иронично попита:
– Ще ми позволиш ли да изпробвам искреността ти?
– Да. – Гласът на Джейми беше равномерен като ръцете му. Опитах се да продумам, да се възпротивя, но гърлото ми беше пресъхнало.
Без да бърза, Рандал се приведе край Джейми и взе един от малките пирони от кошничката. Постави върха внимателно и проби ръката на Джейми с четири отривисти движения. Счупените пръсти заподскачаха като краката на прикован паяк.
Джейми изстена, ококорил очи с празен поглед в нищото. Рандал остави чука внимателно. Подхвана брадичката на Джейми и вдигна лицето му.
– Сега ме целуни – рече тихо и сведе глава към отпусната уста на Джейми.
Когато надигна лице, Рандал имаше замечтан поглед, вперен някъде далеч. Усмихваше се. Едно време обожавах тази усмивка и тя дори ме възбуждаше. Сега ми се повръщаше от нея. В ъгълчетата на устата ми се събираха сълзи, макар да не помнех кога съм се разплакала. Рандал постоя унесен, взрян в Джейми. Пораздвижи се и още веднъж извади ножа.
Острието сряза нехайно вратовръзката, с която бе вързал ръцете ми, като одраска едната ми китка. Почти нямах време да разтрия ръце, преди да ме вдигне и да ме избута към вратата.
– Почакай! – каза Джейми зад нас и Рандал се обърна нетърпеливо.
– Ще ми позволиш да се сбогувам с нея. – Не беше въпрос. Рандал се поколеба само за секунда, преди да кимне и да ме блъсне към масата.
Джейми ме прегърна със здравата си ръка, а аз зарових мокрото си от сълзи лице във врата му.
– Не можеш – прошепнах. – Не можеш. Няма да ти позволя.
– Клеър, утре ще ме обесят. Какво значение има какво ще се случи тази нощ?
Отстъпих и се взрях в лицето му.
– Има значение за мен! – Обезкървените устни трепнаха в нещо подобно на усмивка и той вдигна свободната си ръка към бузата ми.
– Знам, мо дюин. И затова сега ще излезеш. За да знам, че е останал човек, когото го е грижа за мен. – Отново се приближи, целуна ме нежно и прошепна на келтски: – Ще те пусне, защото мисли, че си безпомощна. Знам, че не си. – Пусна ме и каза на английски: – Обичам те. Сега върви.
Докато ме извеждаше, Рандал направи пауза на прага.
– Ще се върна много скоро.
Беше тонът на човек, който с нежелание се разделя с любовника си, и стомахът ми се преобърна.
Джейми, червеникав силует, очертан от факлата зад него, плавно наклони глава към прикованата си ръка.
– Предполагам, че ще ме намериш тук.
Черния Джак. Обичайно име за негодници и разбойници през осемнайсети век. Класика за романтичните романи, име за очарователни бандити с остри усмивки и шапки с пера. Реалността крачеше до мен.
Човек никога не се замисля какво се крие под романтиката. Трагедия, ужас, преобразувани във времето. Добави малко умело разказвачество и воала – въздействащи романи, който разтуптяват сърцето и карат девойките да въздишат. Сърцето ми определено туптеше бързо, а никоя девойка не е въздишала като Джейми, докато стискаше в скута си смачканата си ръка.
– Насам. – Откакто бяхме излезли от килията, това бяха първите думи на Рандал. Направи знак към тясна, неосветена ниша в стената. Изходът, за който беше споменал на Джейми.
Вече се бях овладяла достатъчно, за да говоря, и така и сторих. Отстъпих крачка назад, така че факлата да ме осветява напълно, защото исках да запомни лицето ми.
– Капитане, попитахте ме дали съм вещица – казах с нисък, равномерен глас. – Сега ще ви отговоря. Вещица съм. И ви проклинам. Ще се ожените, капитане, а жена ви ще има дете, но няма да доживеете да го видите. Проклинам те с познание, Джак Рандал. Ще ти кажа часа на смъртта ти.
Лицето му бе скрито в сенките, но блясъкът в очите му ми подсказа, че ми вярва. И защо не? Говорех истината и той го знаеше. Виждах родословното му дърво, сякаш бе издълбано в хоросана на стената зад него.
– Джонатан Улвъртън Рандал – рекох тихо, сякаш четях от камъните. – Роден на трети септември хиляда седемстотин и пета. Починал... – Направи конвулсивно движение към мен, но не достатъчно бързо, за да спре думите ми.
В дъното на нишата с писък на панти се отвори тясна вратичка. Очите ми се заслепиха от блясъка на слънце върху сняг. Рандал ме изтласка в преспите и тръшна вратата зад мен.
Паднах в нещо като канавка зад затвора. Преспите покриваха някакви купчини – навярно отпадъците на затвора. Под пряспата, където лежах, имаше нещо твърдо, сигурно дърво. Вдигнах поглед към стената над себе си – виждах следите от изхвърлени по камъните отпадъци. Оттам бе падал боклукът, изхвърлян от петнайсетина метра над мен от една вратичка. Там сигурно се намираше кухнята.