Претърколих се, приготвих се да се надигна и се оказах право срещу чифт сини очи. Лицето беше почти толкова синьо, колкото очите, и твърдо като пън, за какъвто го бях помислила. Препънах се назад, давейки си, и се олюлях до стената на затвора.
Главата долу, дишай дълбоко, казах си твърдо. Няма да припадаш, виждала си мъртъвци, много мъртъвци, няма да припадаш... Боже, очите му са сини като на... Няма да припадаш, дявол те взел!
Най-сетне забавих дишането си, а с него и пулса си. Когато паниката поотмина, се насилих да се приближа отново към жалката фигура, бършейки конвулсивно ръце в полите си. Не знам дали исках да погледна отново от жалост, любопитство или просто от шок. Без изненадата, нямаше нищо страшно у мъжа – никога няма. Колкото и ужасяващо да е загинал човек, само страдащата човешка душа може да е ужасяваща – остaналото след това е просто предмет.
Синеокият непознат беше обесен. Не беше единственият труп там. Не си направих труда да разровя, но знаех какво съдържа канавката, където се намирах. Вече виждах замръзналите крайници и глави под снега. Имаше поне десетима мъже, които или чакаха да се стопли, за да може някой да ги погребе, или очакваха по-суровия начин, по който животните от близката гора щяха да се отърват от тях.
Мисълта ме изтръгна от унеса. Нямах време за губене в размишления край лобното място на тези мъже, иначе още един чифт сини очи щеше да се взира в нищото на сутринта.
Трябваше да намеря Мърто и Рупърт. Скритата вратичка вероятно можеше да се използва. Явно не беше укрепена или пазена като главната порта и другите входове. Но ми трябваше помощ, и то бързо.
Погледнах нагоре към ръба на канавката. Слънцето захождаше и гореше зад голям облак точно над върховете на дърветата. Въздухът тежеше от влага. Вероятно до падането на нощта щеше да завали отново – мъглата тегнеше и в небето на изток. Оставаше около час светлина.
Започнах да следвам посоката на канавката, защото не исках да се катеря по стръмните ѝ стени, ако можех да го избегна. Малката урва завиваше скоро след затвора и като че ли продължаваше към реката – разтопеният пролетен сняг носеше боклуците от затвора към реката. Почти стигнах до завоя, когато чух зад себе си слаб шум. Завъртях се. Малък камък се беше изтърколил от ръба на канавката, бутнат от лапата на голям сив вълк.
За разлика от тези под снега, имах някои предимства по отношение на вълка – движех се, по-трудна бях за залавяне и можеше да се съпротивлявам. От друга страна обаче, бях бавна, тромава и най-вече не бях замръзнала, така че нямаше да си строши зъбите. Също така миришех на прясна кръв и бях изкусително топла сред студа на пущинака. Ако бях вълк, нямаше да се колебая. Животното явно стигна до същия извод по същото време.
В болницата „Пемброук“ имаше американец на име Чарли Маршал. Беше много приятен и общителен, като повечето янки, и не спираше да говори по любимата си тема. Любимата му тема бяха кучетата – Чарли беше сержант от животинския корпус. Заедно с две от кучетата си бил взривен от противопехотна мина до малко селце край Арл. Страдаше за кучетата си и често ми разказваше за тях, когато имах време да поседна до него.
По-важното – беше ми казал какво да правя и да не правя, ако някога ме нападне куче. Страховитото създание пред мен трудно можеше да се нарече куче, но предполагах, че все още споделя характеристики с питомните си събратя.
– Лошо куче – рекох твърдо, втренчена в очите му. – Всъщност – продължих, като отстъпвах много бавно към стената – си ужасно куче. – (Говори твърдо и високо, чух гласа на Чарли в главата си.) – Може би най-лошото куче, което съм виждала.
Продължих да отстъпвам, опипвайки стената зад себе си. Когато се долепих до нея, се примъкнах към ъгъла, на около десетина метра от мен.
Развързах наметалото си, докато казвах твърдо и високо на вълка какво мисля за него, за дедите му и за непосредствените му роднини. Звярът сякаш се заинтересува от излиянията ми, изплезил език. Не бързаше – понакуцваше, беше слаб и рошав. Може би контузията му пречеше да ловува и затова беше дошъл тук, за да се храни с мърша. Много силно се надявах – колкото по-болен, толкова по-добре.
Намерих кожените си ръкавици в един от джобовете и ги сложих. Увих наметалото си върху дясната си предмишница, доволна колко тежко беше кадифето.
– Ще се хвърлят към гърлото – ми беше казал Чарли, – освен ако треньорът им не ги е обучил различно. Гледай го в очите – ще видиш решението му да скочи в очите му. Това е твоят момент.