В жълтите очи виждах няколко неща – глад, любопитство и пресметливост, но още не и решителност.
– Ужасно същество – казах аз, – само да си посмял да скочиш към гърлото ми!
Имах други идеи. Бях увила наметалото си, като оставих по-голямата част от него да виси, надявайки се, че няколкото гънки около ръката ми ще са достатъчни, за да не забие звярът зъбите си в мен.
Вълкът беше слаб, но не и немощен. Тежеше около четирийсет килограма – по-малко от мен, но не достатъчно, за да имам голямо предимство. Равновесието определено беше в полза на животното – четири крака го крепяха много по-добре от два върху снежната коричка. Надявах се, че ще ми помогне това, че съм опряла гръб в стената.
Усетих зад себе си празнота и разбрах, че съм стигнала до ъгъла. Вълкът беше на шест-седем метра от мен. Това беше. Изрих малко сняг под краката си, за да застана стабилно, и зачаках.
Дори не го видях да скача. Можех да се закълна, че го гледам в очите, но ако там бе проблеснало решението да скочи, действието го беше последвало твърде бързо, за да го забележа. Вдигнах ръка изцяло по инстинкт, докато размазаното бяло-сивкаво петно летеше към мен.
Зъбите потънаха в наметалото със сила, която ожули ръката ми. Животното беше по-тежко, отколкото си мислех – не бях подготвена и ръката ми се отпусна надолу. Бях планирала да блъсна звяра в стената и да го зашеметя. Вместо това се хвърлих с цялата си тежест към камъка, затискайки вълка с хълбок. Замъчих се да увия наметалото около него. Ноктите му разкъсаха роклята ми и одраскаха бедрото ми. Яростно го ударих с коляно в гръдния кош и вълкът проскимтя задавено. Едва тогава осъзнах, че странното проплакващо ръмжене не идва от него, а от мен.
Странно, но не бях толкова уплашена, колкото когато вълкът ме дебнеше. Сега в ума ми имаше място само за една мисъл: да убия животното, иначе то щеше да убие мен.
В тежкото физическо усилие идва миг, когато човек се предава на безогледна употреба на тялото си, пренебрегвайки цената, докато усилието не приключи. Жените откриват този миг, когато раждат, мъжете – когато се бият.
След този миг губиш всякакъв страх от болка или контузия. Животът става много прост – правиш каквото е нужно или умираш, опитвайки, и няма особено значение кое от двете ще се случи.
Бях виждала това по време на обучението си, но никога не го бях изпитвала. Сега цялата ми концентрация се намираше в челюстите, сключени около ръката ми, и гърчещият се демон до мен.
Успях да ударя главата на звяра в стената, но не достатъчно силно, за да ми свърши работа. Бързо се уморявах – ако вълкът беше здрав, нямаше да имам никакъв шанс. Не че сега имах особено голям, но щях да се възползвам максимално от него. Строполих се върху животното и го приклещих под себе си. Изкарах му дъха, но вълкът се възстанови почти веднага и се размърда зад мен, но секундата почивка ми позволи да го махна от ръката си, стиснала врата му с другата.
Насила преместих пръстите си по-далеч от зъбите. По ръката ми се стече слюнка. Лежах върху вълка. Ъгълът на затвора беше на около половин метър от мен. Някак трябваше да стигна дотам, без да пускам олицетворението на яростта под себе си.
Започнах да се приплъзвам напред, като същевременно се притисках с всичка сила надолу. Мъчех се да държа зъбите му по-далеч от гърлото си. Не може да е отнело повече няколко минути, но ми се стори, че по-голямата част от живота ми е преминал в смъртна схватка с този звяр, чиито нокти дращеха краката ми, опитвайки да се доберат до корема ми, за да го разкъсат.
Накрая виждах оттатък ъгъла. Извивката в камъка беше точно пред лицето ми. Идваше по-трудната част. Трябваше да преместя тялото на вълка така, че да обхвана муцуната с двете си ръце – иначе никога нямаше да мога да приложа нужната сила.
Претърколих се рязко по-далеч от стената и вълкът се плъзна в освободилото се празно място между нея и мен. Преди да успее да се надигне, отново го ударих с коляно в гръдния кош. Животното изсумтя, а коляното ми успя да го притисне, макар и за миг, в стената.
Успях да вмъкна и двете си ръце под муцуната му. Пръстите на едната ми ръка бяха направо в устата му. Усетих смазващия натиск на зъбите върху облечените ми в ръкавици кокалчета, но го пренебрегнах, като притисках рошавата глава все по-назад. Използвах стената като опорна точка. Помислих си, че ръцете ми ще се счупят, но това беше единственият ми шанс.
Нищо не се чу, но усетих тръпката по тялото на вълка, когато вратът му се счупи. Крайниците и мехурът му моментално се отпуснаха. Освободена от изключителното усилие, и аз се строполих до умиращия вълк. Усещах фибрилиращото му сърце, което не се предаваше, макар и за кратко. Козината смърдеше на влажно и амоняк. Исках да се отдръпна, но нямах сили.