Мисля, че съм заспала за няколко минути, колкото и странно да звучи, отпуснала буза на трупа. Отворих очи и видях зеленикавия камък на затвора на няколко сантиметра от себе си. Само мисълта за случващото се от другата страна на стената ме накара да се изправя.
Запрепъвах се по канавката, влачейки наметалото си, препъвах се в скрити камъни, удрях пищялите си в полузаровени дървесни клони. Подсъзнателно явно съм осъзнавала, че вълците се движат на глутници, за това не се изненадах от воя зад мен. По-скоро чувствах черна ярост от проклетия заговор, който искаше да ме забави и спре.
Уморено се обърнах да видя откъде идва звукът. Бях на открито, далеч от затвора – нямаше стена, на която да се опра, оръжие, което да използвам. С първия вълк се бях справила благодарение на късмет – нямах шанс и едно на хиляда да се справя с още едно животно с голи ръце. А колко ли бяха? През лятото бях видяла друга глутница, от поне десет вълка. Спомнях си как раздират мъртвата плът на жертвата си, хрущенето на костите. Оставаше само въпросът да си правя ли труда да се бия, или просто да легна в снега и да се предам. Тази възможност изглеждаше много привлекателна, предвид всичко останало.
Но Джейми се беше простил с живота си и не само, за да ме измъкне от затвора. Трябваше поне да опитам.
Още веднъж заотстъпвах по канавката. Светлината отслабваше – скоро мястото край мен щеше е изпълнено със сенки. Съмнявах се, че това ще ми помогне. Вълците несъмнено имаха по-добро нощно зрение от мен.
Първият от ловците се показа на ръба на канавката, рошав, неподвижен и нащрек. Шокирах се, когато разбрах, че други два вече са долу при мен и бавно пристъпват почти в пълен синхрон. Бяха почти същия цвят като снега привечер – мръсносиви, – и почти невидими, макар да не правеха опити да се крият.
Спрях. Битката беше безсмислена. Извадих един мъртъв клон от снега. Кората беше почерняла от влага и груба дори през ръкавиците. Размахах клона над главата си и се развиках. Животните спряха да се движат, но не отстъпиха. Най-близкото от тях беше прилепило уши към главата си, сякаш звукът го възмущаваше.
– Какво, не ви харесва? – изписках. – Е, лоша работа! Назад, шибани гадове!
Грабнах камък от земята и замерих с него един от вълците. Пропуснах, но животното се отмести встрани. Окуражена, се заех да замервам чудовищата с каквото ми падне: камъни, съчки, сняг, всичко, което можех да побера в ръката си. Пищях, докато не ме заболя гърлото, виех като самите вълци.
Отначало си помислих, че съм улучила. Най-близкият вълк изскимтя и сякаш се сви. Втората стрела премина на половин метър от мен и зърнах размазаните ѝ очертания, преди да се забие в гърдите на втория вълк. Животното умря на място. Първата жертва, улучена не толкова смъртоносно, риеше и лаеше в снега, безформена в тъмнината.
Дълго го зяпах глуповато, след което вдигнах глава към ръба на канавката. Третият вълк бе предпочел да изчезне сред дърветата, откъдето се надигна треперлив вой.
Още зяпах мрачните дървета, когато една ръка ме хвана за лакътя. Извъртях се с ахване и се озовах лице в лице с непознат. Със слаба челюст и малка брадичка, лошо скрита от рехава брада. Наистина беше непознат, но одеждите му подсказваха, че е шотландец.
– Помощ – успях да промълвя и паднах в ръцете му.
36. МАКРАНОХ
В колибата беше тъмно, а в единия край имаше мечка. Паникьосана, аз се отдръпнах и се блъснах в придружителя си – не исках да имам нищо общо с диви зверове. Той ме избута напред в колибата. Докато залитах към огъня, огромното туловище се завъртя към мен и осъзнах, че е просто мъж в меча кожа.
Беше по-скоро наметало от меча кожа – закопчано с брошка, голяма колкото дланта ми. Беше във формата на изправени на задните си крака елени, събрали глави, така че оформяха кръг. Иглата беше ветрилообразна, с формата на еленска опашка.
Забелязах всички тези подробности, защото брошката се намираше току пред носа ми. Вдигнах глава и за миг допуснах, че срещу мен наистина има мечка.
Но мечките все пак не носеха брошки и нямаха очи като боровинки – малки, кръгли, тъмносини. Бяха потънали в подути бузи, в чиято основа растеше сребристочерна брада. Подобна коса се спускаше над широки рамене и се смесваше с космите на наметалото, което въпреки новото си приложение, още намирисваше на предишния си собственик.
Очичките преминаха по мен и оцениха и раздърпаното ми облекло, и изначалното му добро качество, включително двата ми пръстена, златен и сребърен. Обръщението на мечката беше формулирано според тези наблюдения.