– Можете – прекъснах го. – Ще ви покажа пътя.
– Хмммм. И така да е. Ако можем да влезем, какво ще стане, когато сър Флетчър намери хората ми в тъмниците си? На сутринта ще изпрати капитан Рандал да изравни собствеността ми със земята с оръдия! – Отново поклати глава и черните му къдрици се разхвърчаха във всички посоки. – Не, моме, не виждам как...
Прекъсна го внезапно отворилата се врата на колибата, в която влезе втори стрелец. Буташе пред себе си Мърто, опрял нож в гърба му. Макранох млъкна и зяпна изумен.
– Ама какво става тук! – изрева. – Човек ще си помисли, че е първа пролет и момците и момите берат цветя в гората, а не е зимно мъртвило и сняг навсякъде!
– Той е от клана на съпруга ми – рекох. – Нали ви казах...
Мърто, слабо притеснен от посрещането, наблюдаваше мъжа, сякаш наум сваляше от него косми и години.
– Макранох, нали? – каза накрая почти обвинително. – Май беше на Събора в замъка Леох преди години.
Макранох отново се слиса.
– Преди години, да! Трябва да е било преди повече от трийсет! Откъде знаеш?
Мърто кимна доволен от себе си.
– А, така си и мислих. Бях там. И помня Събора вероятно по същата причина като теб.
Макранох се опитваше да си припомни кой стои срещу него.
– Да, и аз те знам – каза накрая. – Не по име, но те знам. Уби един ранен глиган само с кама по време на лова. Голям звяр беше. Точно така – Макензи ти даде бивните за награда. Страхотен чифт, извиваха се почти двойно.
Изражение много близо до удовлетворение се прокрадна на лицето на Мърто.
Стреснах се, спомняйки си великолепните, варварски на вид гривни, които бях видяла в Лалиброх. На майка ми, беше казала Джени, от неин обожател. Погледнах Мърто невярващо. Не можех да си го представя като човек, когото да опишеш с тази дума.
Мислейки за Елън Макензи, се досетих за перлите ѝ, които още носех в един от скритите си джобове. Затършувах и ги извадих на светлината на огъня.
– Мога да ви платя – казах. – Не бих очаквала хората ви да рискуват живота си за нищо.
С много по-бързо движение, отколкото предполагах, че е възможно, огромният мъж грабна перлите от ръката ми. Втренчи се в tях невярващо.
– Откъде ги взе, жено? – попита. – Каза, че си Фрейзър, така ли?
– Да. – Макар да бях страшно уморена, се поизправих на табуретката. – Перлите са мои. Съпругът ми ми ги подари на сватбения ден.
– Така ли? – Той се умълча. Обърна се към Мърто. – Синът на Елън? Това момче е синът на Елън, така ли?
– Да – отвърна Мърто, равнодушно както винаги. – Както би разбрал, ако го погледнеш. Одрал ѝ е кожата.
Макранох се сети, че още държи перлите, отвори ръка и ги погали с палец.
– Аз дадох това на Елън Макензи – каза той. – Като сватбен подарък. Щях да ѝ ги подаря, ако беше станала моя съпруга, но тя избра друг. Аз обаче толкова често бях мислил за тях около красивия ѝ врат, че ѝ казах да ги задържи – не можех да си ги представя на друга. Казах ѝ да мисли само за мен, докато ги носи. Хм! – Той изсумтя, спомняйки си нещо, след това внимателно ми върна перлите.
– Сега са твои. Носи си ги със здраве, моме.
– Имам много повече шансове за това – рекох, опитвайки се да овладея нетърпението си от всички тези излияния, – ако ми помогнете да си върна съпруга.
Кръглите устни на Макранох, които се поусмихваха при спомена, сега се присвиха.
– А – рече, подръпвайки брадата си. – Разбирам. Но, моме, вече ти казах, не виждам как може да стане. Вкъщи имам жена и трима синове. Да, бих помогнал на момчето на Елън. Но искате твърде много.
Краката ми внезапно поддадоха и тежко се отпуснах на табуретката. Раменете ми се прегърбиха и главата ми клюмна. Отчаянието ме повлече като котва, надолу и все надолу. Оттеглих се в някаква мъглява сивота, където имаше само болка, празнота и където гласът на Мърто, който още спореше, не беше нищо повече от слабо лайване.
От вцепенението ме изтръгна мученето на добитък. Вдигнах глава – Макранох излизаше от колибата. Когато отвори вратата, влезе порив зимен въздух, наситен с мученето и викове на мъже. Вратата се затръшна зад огромното космато туловище, а аз се обърнах към Мърто, за да го попитам какво ще правим.
Изражението му ме накара да млъкна. Рядко го бях виждала с нещо различно от търпелива, макар и кисела физиономия, но сега направо грееше от едва стаено вълнение.
Хванах го за ръката.
– Какво има? Кажи ми бързо!
Имаше време само да каже:
– Говедата! На Макранох са! – преди Макранох да се втурне обратно в колибата, бутайки пред себе си длъгнест младеж.
С последно побутване той застави младежа да се изправи до стената. Явно Макранох намираше физическата конфронтация за ефективна тактика – опита същия метод „нос в нос“. По-неуравновесен или по-бодър от мен, младежът се прегърби неспокойно.