Макранох започна с мил тон.
– Абсалом, моето момче, преди три часа те изпратих да ми доведеш четирийсетте говеда. Казах ти, че е важно, защото наближава страшна снежна буря. – Внимателно модулираният му глас се повишаваше. – Когато чух говедата отвън, си каза: „А, Маркъс, ето го Абсалом, намерил е животните, колко добро момче, сега всички можем да се приберем вкъщи, да се сгреем край огъня, а говедата – в безопасност в кошарите си.“
Юмрук с размерите на шунка беше стиснал жакета на Абсалом и започна да извива плата. Макранох вече крещеше:
– И като изляза да те поздравя за добре свършената работа, започвам да броя животните. И колко преброявам, Абсалом, хубавото ми малко момче? – Маркъс нямаше особено дълбок глас, но можеше да вика като за трима. – Петнайсет! – И той вдигна Абсалом на пръсти. – Петнайсет от общо четирийсет! А къде са останалите? Къде? Някъде в снеговете, да умрат от студ!
Мърто се беше свил в сенките и наблюдаваше цялата случка. При последните думи на Макранох обаче очите му просветнаха развеселено. Внезапно осъзнах какво беше тръгнал да ми казва и къде беше Рупърт в момента. Или, ако не къде е, то поне какво прави. И надеждата ми се повъзвърна.
Беше съвсем тъмно. Светлините на затвора грееха слабо през снега като фенерите на потънал кораб. Чаках под дърветата с двама от спътниците си и премислях за хиляден път какво може да се обърка.
Щеше ли Макранох да изпълни своята част от сделката? Щеше да му се наложи, ако искаше безценните си говеда обратно. А дали сър Флетчър щеше да повярва на Макранох и да нареди тъмниците да се претърсят? Сигурно – с баронета шега не биваше.
Бях видяла как животните се скриват, едно по едно, през канавката, която водеше до тайната врата, под майсторските насоки на Рупърт и хората му. Щяха ли да успеят обаче да вкарат животните вътре? И ако ли да, какво щяха да правят вътре – полудиви животни, приклещени в каменен коридор, осветен от ярки факли? Е, може би щеше да сработи. Коридорът не беше много по-различен от кошарите им с каменни подове, с все факлите и миризмата на хора. Ако стигнеха вътре, планът можеше да успее. Самият Рандал едва ли щеше да повика помощ, за да не привлече внимание към игричките си.
Водачите на говедата трябваше да излязат от затвора, когато ги изпроводят, а след това да яздят като обезумели към земите на Макензи. Рандал нямаше значение – какво би могъл да стори сам при тези обстоятелства? Но ако звуците привлечаха вниманието на войниците от гарнизона по-рано от очакваното? Щом Дугал не искаше да измъкне племенника си от затвора Уентуърт, само можех да си представя каква врява ще вдигне, ако хванат неколцина от хората му, докато се опитват да влязат там. Не исках и за това да съм отговорна, макар че Рупърт беше повече от готов да поеме риска. Захапах палеца си и се опитах да се успокоя, мислейки си за тоновете гранит, които щяха да заглушават всеки звук от тъмниците.
Най-много ме тревожеше, разбира се, опасението, че всичко може да сработи и пак да е твърде късно. Дори екзекуцията да беше утре, Рандал можеше да прекали. Знаех прекрасно, от разкази на завърнали се военнопленници, че е много лесно един затворник да умре „по случайност“ и да се отърват от тялото му удобно, преди да започнат неудобните въпроси. Дори да се случеше така и да разкриеха Рандал, нямаше да ми е голяма утеха – нито пък на Джейми.
Решително възпирах въображението си от това да си представя за какво биха могли да служат многобройните битови инструменти на масата в онази стая. Но не можех да изтрия от съзнанието си парченцето кост, стърчащо от средния пръст на Джейми, докато го притискаше в масата. Разтърках собствените си кокалчетата в седлото, за да изтрия този образ. Усетих леко парене и свалих ръкавицата, за да разгледам следите от зъбите на вълка. Не бяха зле, само няколко драскотини и малка дупчица, където върхът на един зъб бе пробил кожата на ръкавицата. Разсеяно облизах раната. Нямаше смисъл да си повтарям, че съм сторила всичко възможно. Бях сторила единственото възможно нещо, но така чакането не се търпеше по-лесно.
Накрая откъм затвора се дочуха слаби, объркани викове. Един от хората на Макранох сложи ръка на сбруята на коня ми и посочи към укритието на дърветата. Там снежната покривка беше много по-тънка и повеите бяха много по-слаби, спирани от преплетените клони – само тук-там някой тънък щрих сняг изпъкваше на обсипаната с камънак земя. Макар и снегът да не беше толкова дебел тук, все още се виждаше толкова трудно, че дънерите на дърветата пред мен ми се изпречваха без никакво предупреждение, докато кръстосвах напред-назад по малката полянка с коня си.