Свалих малко по малко одеялата и започнах да оглеждам. Нещо подобно на камшик от каляска беше белязало цялата му задна част от врата до коленете, а следите бяха старателни като шевове. Самата подреденост на ударите говореше за влудяващо хладнокръвие и ме караше да кипя от ярост.
По раменете беше използвано нещо по-тежко, навярно кания на сабя. Така бе разкъсала кожата, че на места по едното рамо се виждаше кост. Притиснах дебел мек компрес към най-тежките контузии и продължих огледа.
Мястото от лявата страна на ребрата му, където бе понесъл удара от чука, беше хаотична на вид буца, черна, синкава и червеникава наведнъж, по-голяма от ръката на сър Маркъс. Несъмнено имаше счупени ребра, но това можеше да почака. Вниманието ми привлякоха петната по врата и гърдите му, където кожата се беше свила, зачервила и обелила. Краищата на едно от петната бяха овъглени.
– Какво е сторило това, по дяволите? – Сър Маркъс беше приключил с грижите си и се взираше иззад рамото ми с жив интерес.
– Горещ ръжен. – Гласът беше толкова слаб и завалян, че ми отне миг да осъзная, че е на Джейми. Той надигна глава с мъка и видях защо му е толкова трудно да говори – долната устна беше лошо ухапана в единия край и силно подута.
Със завидно присъствие на духа, сър Маркъс сложи ръка зад врата на Джейми и притисна манерката с уиски към устните му. Джейми трепна, когато алкохолът докосна раната на устата му, но въпреки това пресуши манерката и отново положи глава назад. Завъртя очи към мен, премрежени от болка и уиски, но грейнали от притъпено веселие.
– Крави? Наистина ли чух крави, или съм бълнувал?
– Е, само това можах да измисля за толкова кратко време – рекох, грейнала от облекчение. Сложих длан на главата му и я позавъртях, за да огледам голямата синина на едната скула. – Изглеждаш кошмарно. Как се чувстваш? – попитах по навик.
– Жив. – С мъка се надигна на лакът и кимна на Маркъс да му налее още една манерка.
– Смяташ ли, че трябва да пиеш толкова много? – попитах, опитвайки се да се взра в зениците за следи от сътресение. Той ми попречи, като затвори очи и отпусна глава назад.
– Да. – И подаде празната манерка на сър Маркъс, който я отнесе обратно към гарафата.
– Маркъс, това е напълно достатъчно. – Лейди Анабел, появила се като изгряващо слънце, спря съпруга си със заповедно изчуруликване. – Момчето има нужда от силен чай, не от уиски.
Като по сценарий, чаят я последва в сребърен чайник, понесен от прислужница, чието важно изражение с нищо не подсказваше, че е още по нощница.
– Горещ силен чай с много захар – поправих я аз.
– И може би малко уиски – добави сър Маркъс, като сръчно свали капака на чайника и наля една огромна глътка от манерката си вътре. Джейми пое чашката с благодарност, вдигна я в безмълвен поздрав към сър Маркъс и внимателно я доближи до устата си. Ръката му трепереше много силно и обвих пръсти около неговите, за да му помогна. Още прислужници се стичаха в помещението, носейки легло, матрак, още одеяла, още превръзки и гореща вода, както и голям дървен сандък с всички медицински запаси на домакинството.
– Стори ми се най-добре да работим до огъня – обясни лейди Анабел. – Има повече светлина и е най-топлото място в къщата.
По нейни указания двама от най-едрите прислужници хванаха одеялото в двата края, вдигнаха го и плавно преместиха Джейми към походното легло, разположено до огъня, където трети прислужник старателно ръчкаше въглените, оставени да тлеят през нощта. Слугинята, внесла чая, бързо палеше восъчни свещи в единия от свещниците на бюфета. Въпреки вида ѝ на пойна птичка, лейди Анабел явно притежаваше душата на ротен командир.
– Да, а сега, когато е буден, трябва да приключим възможно най-бързо – казах. – Имате ли плоска дъсчица, около петдесет сантиметра дълга? Трябва ми и нещо здраво за привързване, както и малки прави клечки, ето толкова дълги. – Показах дължина от около десет сантиметра. Един от прислужниците се оттегли в сенките като джин, готов да изпълни нарежданията ми.
Цялата къща ми се струваше вълшебна, може би заради разликата между вледеняващия студ навън и топлината вътре, или просто защото се радвах да видя Джейми в безопасност след толкова часове на страх и тревоги.
Тежки, тъмни мебели лъщяха на светлината на лампите и свещите, по рафтовете искреше сребро, а на полицата над камината бяха подредени деликатни съдове от стъкло и порцелан. Всичко това контрастираше гротескно с окървавената фигура под съдовете.