Никой не задаваше въпроси. Бяхме гости на Маркъс и лейди Анабел се държеше така, сякаш се случва всеки ден непознати мъже да кървят на килима ѝ в полунощ. За пръв път осъзнах, че подобни посещения може да са се случвали и преди.
– Много неприятно – рече сър Маркъс с вещина, овладяна на бойното поле. – И сигурно ужасно боли. Но няма да го убие, нали?
Поизправи се и ми довери:
– По това, което ми каза, реших, че е много по-зле. Освен ребрата и ръката, няма нищо счупено, а останалото ще зарасне добре. Може би си извадил късмет, момко.
Джейми изсумтя слабо.
– Може и така да го наречеш. Искаха да ме обесят на сутринта. – Размърда се на одеялото, опитвайки се да погледне сър Маркъс. – Знаехте ли това... сър? – добави, когато видя извезаната със сребърен конец жилетка на сър Маркъс, показваща герба му насред останалата украса.
Макранох махна с ръка.
– Е, ако е искал да те пази за палача, е попрекалил с гърба ти – отбеляза той, като махна подгизналата от кръв превръзка и я смени с нова.
– Да. Малко се увлече, когато... когато... – Джейми се помъчи да изрече думите, но се отказа и извърна лице към огъня със затворени очи. – Боже, колко съм уморен...
Оставихме го да се поотпусне, докато накрая пристигна прислужникът с шините, които бях поискала. Внимателно вдигнах смазаната дясна ръка на светлина на свещите.
Трябваше да я наместя възможно най-скоро. Ранените мускули вече присвиваха пръстите навътре. Когато видях всички щети по ръката му, ме обзе отчаяние. Но трябваше да опитам, ако исках някога отново да си служи с нея.
Лейди Анабел наблюдаваше целия ми преглед с интерес. Когато оставих ръката, тя пристъпи напред и отвори сандъчето с медицински припаси.
– Може би ще искате дъбраник и кора от череша. Не знам... – Изгледа Джейми. – И пиявици, може би?
Тя постави фина длан върху малко бурканче с мътна течност.
Потръпнах и поклатих глава.
– Не, не още. Но бих могла да използвам... имате ли някакъв опиат?
Приклекнах, за да огледам съдържанието на сандъчето.
– О, да! – Тя мигом намери малка зеленикава манерка. – Цвят на лауданум. Ще свърши ли работа?
– Идеално. – Поех с благодарност манерката.
– Добре тогава – рекох енергично, като налях малка част от силно ароматната течност в чаша, – ще трябва да останеш седнал достатъчно дълго, за да преглътнеш това. После ще заспиш задълго.
Всъщност имах силни съмнения какво ще му стори лауданумът в комбинация с уискито, но да възстановявам ръката, докато е в съзнание, ми се струваше немислимо. Налях допълнително в чашката.
Джейми вдигна ръка, за да ме спре.
– Не искам опиати – каза твърдо. – Още малко уиски може би. – Поколеба се, докосвайки разранената си устна с език. – И нещо, което да захапя.
Сър Маркъс затършува в множеството чекмеджета на превъзходното си бюро. След миг се върна с къс износена обработена кожа. Вгледах се по-внимателно и шокирана видях десетките припокриващи се следи от зъби.
– Ето. Аз самият го използвах при Сен Симон. Издържах, докато вадеха мускетна сачма от крака ми.
Зяпах с отворена уста, а Джейми взе парчето кожа, кимна с благодарност и прокара палец по следите. Бавно и зашеметено продумах:
– Очакваш да наместя девет счупени кости, докато си в съзнание?
– Да – каза той и постави кожения ремък между зъбите си. Захапа пробно и опита различни позиции, за да може да стисне по-удобно.
Поразена от театралността на всичко това, изгубих крехкия си самоконтрол.
– Ще спреш ли да се правиш на скапан герой! – занареждах бясно. – Всички знаем колко можеш, спри да се доказваш! Или мислиш, че всичко ще отиде по дяволите, ако не контролираш нещата всяка минута? За кого се мислиш, за Джон Уейн ли?!
Последва неловко мълчание. Джейми ме гледаше отворил уста. Накрая рече едва доловимо:
– Клеър, на около три километра сме от затвора Уентуърт. Утре трябваше да ме обесят. Каквото и да се е случило с Рандал, англичаните скоро ще забележат, че ме няма.
Прехапах устни. Вярно беше. Бях помогнала, като освободих другите затворници, но в крайна сметка щяха да направят равносметка и да започнат да го издирват. А благодарение на начина, по който го бяхме измъкнали, от затвора щяха несъмнено да поемат първо насам. Джейми продължи:
– Ако имаме късмет, снегът ще ги забави, докато успеем да заминем. Ако ли не... – Той сви рамене, взрян в пламъците. – Клеър, няма да им позволя да ме върнат. А да спя упоен, да съм безпомощен, когато дойдат, да се събудя отново в окови... Не мога да го понеса.
По миглите ми висяха сълзи. Не смеех да премигна и ги оставих да паднат на бузите ми.
Той стисна очи от горещината на огъня. Озарено, лицето му изглеждаше лъжовно здраво. Дългите мускули на гърлото му се присвиха, когато преглътна.