– Не плачи, сасенак – каза той толкова тихо, че почти не го чух. Потупа ме по крака със здравата си ръка, опитвайки се да ме успокои. – Мисля, че все пак сме в безопасност, моме. Ако мислех, че може лесно да ни заловят, нямаше да губя тези часове да лекуваш ръка, която и бездруго не ми трябва. Отиди да извикаш Мърто. После ми дай да пийна нещо и ще започнем.
Заета се с приготовленията на масата, не чувах какво си шепнат двамата, но видях как почти събират глави, след което жилавата ръка на Мърто докосна леко едното ухо на Джейми – от малкото ненаранени места.
После Мърто кимна веднъж за довиждане и закрачи към вратата, но скришом, покрай ламперията, като плъх. Настигнах го в коридора и го сграбчих за наметката, малко преди той да стигне до входната врата.
– Какво ти каза? – изсъсках. – Къде отиваш?
Смуглият дребен мъж се поколеба, но отговори спокойно:
– Отивам с младия Абсалом до затвора Уентуърт, за да наблюдаваме какво става там. Ако идват червенодрешковци, ще ги изпреваря, ще стигна дотук пръв и ако има време, ще ви скрия и двамата, а аз ще замина с още три коня, за да им привлека вниманието по-далеч от имението. Има една изба – може да свърши работа като скривалище, ако онези не се стараят много-много.
– А ако няма време да се крием? – Изгледах го с присвити очи, предизвиквайки го да не отговори, ако смее.
– Тогава ще го убия и ще те взема със себе си – отвърна той без колебание. – И да искаш, и да не искаш – добави със зловеща усмивка и се обърна да си върви.
– Секунда! – повиших глас. – Имаш ли допълнителна кама?
Чорлавите му вежди се стрелнаха нагоре, но ръката му легна на колана.
– Защо ти е тук? – Той завъртя очи към великолепието и спокойствието на антрето. Таванът беше изрисуван, а по стените висяха красиви гоблени.
Джобът, в който криех камата си, беше разкъсан и непотребен. Взех камата на Мърто и я вмъкнах между фустата и корсажа си, както бях видяла да правят циганките.
– Човек не знае, нали? – рекох с равен тон.
Когато всички медицински приготовления приключиха, се заех да опипвам ръката възможно най-внимателно, да оценявам къде са най-тежките щети, да решавам какво трябва да се стори. Джейми рязко просъскваше, когато докоснех някое особено болезнено място, но очите му останаха затворени, докато опипом минавах през всяка кост и става, отбелязвайки къде точно са счупени или разместени.
– Съжалявам – промълвих.
Хванах и здравата му ръка, като опипвах паралелно нейните пръсти и счупените, за да имам база за сравнение. Без рентгенови лъчи и без опит, трябваше да разчитам на собствения си усет, за да открия и да наместя смазаните кости.
Първата става беше добре, но втората фаланга се беше спукала, или поне така ми се стори. Притиснах по-силно, за да разбера колко е голяма пукнатината и в каква посока е. Ранената ръка не помръдна, но здравата за миг се сви в юмрук.
– Съжалявам – промълвих отново.
Здравата ръка ненадейно се измъкна от моята, а Джейми се надигна на лакът. Изплю парчето кожа и ме изгледа с нещо средно между развеселеност и нетърпение.
– Сасенак, ако ми се извиняваш всеки път, когато ме нараняваш, нощта ще е много дълга. А тя вече е такава.
Сигурно съм изглеждала покрусена, защото понечи да ме докосне по бузата, но спря, треперейки от болка. Овладя я и продължи твърдо:
– Знам, че не искаш да ме нараниш. Но и ти като мен нямаш избор, така че няма нужда да страдаме и двамата. Ти ще сториш каквото е нужно, а аз ще крещя, ако трябва.
Върна кожения ремък на мястото му между зъбите си и ги оголи яростно, а после бавно и нарочно кръстоса очи. Така приличаше на треснат по главата тигър, че избухнах в почти истеричен смях.
Притиснах устата си с длани, пламнала, когато видях изумените погледи на лейди Анабел и прислугата, които стояха зад Джейми и не виждаха лицето му. Сър Маркъс го виждаше в профил и също се ухили сред гъстата си триъгълна брада.
– Пък и – каза Джейми, като отново изплю ремъка, – ако англичаните дойдат след това, сигурно ще искам да ме приберат.
Взех парчето кожа, натиках го между зъбите му и отново притиснах главата му надолу.
– Клоун – рекох. – Всезнайко. Проклет супергерой.
Но беше успял да ме облекчи от голяма тежест и вече работех по-спокойно. Все още забелязвах всяко трепване и гримаса, но не се чувствах толкова виновна.
Вглъбих се в работата си и насочих цялата си концентрация във върховете на пръстите си, които опипваха всяко място, което чукът беше улучил, а същевременно се опитвах да преценя как да събера отново парчетата разместена кост. За щастие палецът беше най-малко пострадал, лека фрактура на първата става, която щеше да зарасне без следа. Второто кокалче на безименния пръст просто го нямаше – само маса миниатюрни костени частици, които хрупаха, докато ги опипвах, а Джейми стенеше приглушено. Нищо не можех да сторя, освен да сложа шина и да се надявам на най-доброто.