Не ми се мислеше за тежката фрактура на средния пръст. Трябваше да го издърпам, за да се прибере щръкналата костица в плътта. Бях виждала как се прави – с обща упойка и с помощта на рентгенови снимки.
Досега проблемът ми беше по-скоро механичен – как да възстановя смачкана, почти откъсната ръка. Вече разбирах защо никой лекар не лекува свои близки. Някои дейности в медицината изискват определена безскрупулност и отчуждение, за да причиниш болка в името на лечението.
Без да го усетя, сър Маркъс беше приближил една табуретка до леглото. Настани се удобно, докато приключвах с превръзките, и хвана здравата ръка на Джейми.
– Стискай колкото искаш, момче – каза той.
Вече без мечото си наметало и с вързана назад коса, Макранох не изглеждаше като страшен горски дивак, а като спретнато облечен мъж, почти старец, с внимателно оформена триъгълна брада и военна осанка. Извънредно обезпокоена от това, което ми предстоеше, мислено му благодарих, че е до мен.
Поех си дълбоко дъх и се помолих да не обръщам внимание на нищо, освен на работата.
А тя беше дълга, ужасяваща и късаща нервите, макар и в немалка степен интересна. Някои неща, като шинирането на леко счупените пръсти, минаха много лесно. Други – не. Джейми крещя – силно, – когато намествах средния пръст, прилагайки сила, за да събера краищата на счупената кост през кожата. За миг дори се поколебах, потресена от звуците, но сър Маркъс ме окуражи настоятелно.
Внезапно си спомних какво ми беше казал Джейми в нощта преди да се роди бебето на Джени. Как може да понесе всяка болка, но не и моята. Как няма да има сили за това. Беше прав – това наистина искаше много сили. Надявах се и на двамата да ни стигнат.
Беше се извърнал от мен, но виждах мускулите на челюстта му да се свиват почти на топки, докато стискаше все по-здраво кожената каишка. Самата аз стиснах зъби и продължих – острият край на костта се прибра под кожата и пръстът се изправи с агонизираща трудност, а накрая и двамата треперехме.
Докато работех, изгубих представа за всичко друго. Джейми от време на време простенваше и трябваше на два пъти да спрем закратко, за да повърне, най-вече уиски, понеже очевидно почти не се бе хранил в затвора. А през цялото останало време не спря да мърмори на келтски, притиснал чело в коленете на сър Маркъс. Не можех да определя дали ругае, или се моли.
В крайна сметка всичките пет пръста бяха изправени като съчките, които бях използвала за шините. Боях се от инфекция, особено на средния пръст, но иначе бях относително сигурна, че всичко ще зарасне добре. За щастие прекършената кост бе единствената контузия на пръста. Безименният вероятно щеше да остане неподвижен, но с останалите щеше да може да си служи – след време. Нямаше какво да сторя за спуканите метакарпални костици и прободната рана на средния пръст, освен да промия всичко и да се моля да не получи инфекция на тетанус. Отстъпих крачка назад, треперех силно, а корсажът ми беше плувнал в пот от огъня, който не спираше да сгрява гърба ми, докато работех.
Лейди Анабел незабавно се озова до мен, отведе ме до един свободен стол и сложи в треперещите ми ръце чаша чай с уиски. Сър Маркъс, най-добрият асистент, който един лекар можеше да си пожелае, внимателно развързваше ремъците около лакътя на ранената ръка, които пречеха на Джейми да я движи. Дланта на възрастния мъж беше цялата зачервена, там където Джейми бе стискал.
Не осъзнах кога съм задрямала, но главата ми рязко клюмна надолу и това ме събуди. Лейди Анабел ме изправяше внимателно на крака, прихванала ме под лакътя.
– Хайде, скъпа. Нямаш сили за нищо повече. Да се погрижим за твоите болежки и да те сложим да спиш.
Тръснах вяло ръка.
– Не, не мога. Трябва да довърша... – Загубих нишката на мисълта си, а сър Маркъс плавно пое от ръцете ми бутилката с оцет и парцала.
– Аз ще се погрижа за останалото – каза той. – Имам опит с превръзките.
Той отметна одеялата и се зае да почиства кръвта от раните по гърба на Джейми. Движеше се бързо, но и внимателно, с впечатляващо умение. Улови погледа ми и се ухили, вдигнал брадичка.
– Много такива рани съм чистил навремето. А и съм нанасял. Нищо работа, моме. Ще зараснат за няколко дни.