Знаех, че е прав, и се приближих до главата на Джейми. Той беше буден и правеше леки гримаси, когато оцетът го щипеше, но клепачите му бяха притворени, а сините очи – почти теменужени от умора и болка.
– Отиди да спиш, сасенак. И аз така ще сторя.
Не знаех ще успее ли. Знаех, че аз самата няма да издържа дълго без сън. Олюлявах се от изтощение и драскотините по краката ми също започваха да щипят. Абсалом беше почистил раничките в колибата, но им трябваше и мехлем.
Кимнах сковано и се обърнах след лейди Анабел.
На половината път нагоре си спомних да кажа на сър Маркъс как да превърже раните на раменете на Джейми. Трябваше да се сложат дебели превръзки, за да може Джейми да носи риза над тях. Но по-леките рани трябваше да са открити, за да хванат по-бързо коричка. Огледах стаята за гости, която ми показа лейди Анабел, извиних се и се запрепъвах обратно надолу.
Спрях на прага, а лейди Анабел зад мен. Джейми беше затворил очи – явно задрямал от уискито и умората. Одеялата бяха отметнати до огъня. Сър Маркъс разсеяно бе поставил ръка на голите задни части на Джейми, търсейки чист парцал на леглото. Ефектът беше като от електрически удар. Джейми рязко изопна гръб, сви мускули и неволно изръмжа, като се хвърли рязко назад, напук на строшените ребра – изгледа сър Маркъс кръвнишки със замъглени от шок очи. Сър Маркъс остана като гръмнат няколко секунди, после се приведе напред и хвана Джейми за лакътя, като го настани отново по лице. Замислено прокара пръст по плътта на Джейми. Разтърка палец и показалец и на светлината на огъня и лъсна нещо мазно.
– Аха – рече той делово. Върна одеялото обратно до кръста на Джейми и раменете му се поотпуснаха.
Седна до Джейми и наля още две уискита.
– Поне е помислил да те намаже предварително – отбеляза и подаде една от чашите на Джейми, който се надигна трудно и я взе.
– Да. Не мисля, че беше за мое удобство – отвърна сухо.
Сър Маркъс отпи и примлясна. Чуваше се само припукването на пламъците, но нито аз, нито лейди Анабел понечихме да помръднем.
– Ако това ще те утеши – каза внезапно сър Маркъс, без да сваля очи от гарафата с алкохол, – той е мъртъв.
– Сигурен ли си? – Не можех да разбера какво изразява тонът на Джейми.
– Не знам как някой би оцелял, ако го прегазят трийсетина половинтонни животни. Подаде се в коридора, за да види какъв е шумът. Един рог го закачи за ръкава и го извади целия. Със сър Флетчър стояхме далеч, на стълбите. Естествено, сър Флетчър бая се беше развълнувал, изпрати няколко човека да спасят Рандал, но не можеха дори да се доближат заради всичките тези рога и туловища. Човече, трябваше да го видиш! – Сър Маркъс подсвирна, хванал гарафата за гърлото. – Жена ти е рядка девойка, дума да няма!
Той изсумтя и сипа още една чаша, като бързо я гаврътна и се задави, опитвайки се едновременно да преглъща и да се смее.
– Така или иначе – продължи той, като се тупаше с юмрук по гърдите, – докато разкараме говедата, беше останала само покрита с кръв парцалена кукла. Хората на сър Флетчър го отнесоха, но ако тогава е бил още жив, е умрял малко след това. Искаш ли още, момче?
– Да, благодаря.
Последва кратко мълчание, прекъснато от Джейми.
– Не мога да кажа, че много ме утешава, но ти благодаря, че ми каза.
Сър Маркъс го изгледа проницателно.
– Хммм. Няма да го забравиш – каза изведнъж. – Не се и опитвай. Ако можеш, остави го да зарасне като останалите ти рани. Не я човъркай и ще ти мине.
Старият воин вдигна една от мускулестите си предмишници, от която беше вдигнал ръкава си, докато чистеше раните на Джейми. Показа му огромен белег, от лакът до китка.
– Белезите са нищо работа.
– Е... Може би някои белези.
Джейми явно се беше сетил за нещо, защото се опита да се обърне на една страна. Сър Маркъс остави чашата си с възклицание.
– Хей, момче! Внимавай! Ще си пробиеш белия дроб.
Помогна му да застане на лакът, като усука едно одеяло, на което да се подпре.
– Трябва ми малък нож – изпъшка Джейми. – Остър, ако имаш.
Без да задава въпроси, сър Маркъс се дотътри до един от лъскавите орехови шкафове и затършува в чекмеджетата с безумно тракане. Накрая намери нож за белене на плодове с перлена дръжка. Даде го на Джейми и седна, като си взе чашата.
– Не мислиш ли, че толкова белези ти стигат?
– Само още един.
Джейми се крепеше едва-едва на лакът, притиснал брадичка в гърдите си, докато нескопосано се опитваше да насочи върха на ножа под лявото си зърно. Ръката на сър Маркъс се стрелна, малко нестабилно, към китката му.
– По-добре да ти помогна. След малко ще се нанижеш.
След миг Джейми с нежелание подаде ножа на Макранох и се облегна на сгънатото одеяло. Докосна гърдите си на няколко сантиметра под зърното.