– Ето тук.
Сър Маркъс посегна към шкафа отново и взе един от фенерите там, после го постави на табуретката, от която беше станал. Не виждах точно в какво се взира – приличаше на малко червено петънце от изгаряне, относително кръгло. Макранох отпи още веднъж, после остави чашата до фенера и притисна острието към гърдите на Джейми. Сигурно съм помръднала неволно, защото лейди Анабел сграбчи ръкава ми и промърмори някакво предупреждение. Макранох рязко завъртя острието с движение, с което би се отървал от развалено петънце на презряла праскова. Джейми простена леко и по корема му се стече тънка струйка кръв. Завъртя се по корем, за да притисне раната.
Сър Маркъс остави ножчето.
– Още щом можеш, момче – посъветва той Джейми, – легни с жена си, остави я да те утеши. Жените обичат да правят така – допълни, усмихвайки се към прага, на който стояхме. – Един Бог знае защо.
Лейди Анабел ми прошепна:
– Хайде, скъпа. По-добре да остане сам за малко. – Реших, че сър Маркъс може да се оправи и се завлачих след нея нагоре по тясното стълбище.
Събудих се стресната от сън за безкрайно спираловидно стълбище и някакъв неназовим ужас в основата му. Умората дърпаше гърба ми и краката ми неумолимо към постелята, но аз се изправих и опипом затърсих огнивото и свещта. Беше ми неспокойно толкова далеч от Джейми. Ами ако имаше нужда от мен? Ами ако бяха дошли англичаните и той стоеше долу сам и невъоръжен? Притиснах лице към студеното стъкло на прозореца, за да се уверя, че навън още вали. Докато бурята продължаваше, вероятно бяхме в безопасност. Наметнах се с едно одеяло над нощницата си, взех свещ и камата си и слязох.
Къщата беше притихнала и в стаята на Джейми единствено припукваха пламъците на огнището. Беше се обърнал към тях и спеше. Седнах тихо на чергата пред камината, за да не го събудя. За пръв път бяхме сами след онези отчаяни минути в тъмницата. Имах чувството, че са минали много години. Разгледах Джейми внимателно, сякаш бе непознат.
Физически не изглеждаше особено зле, но въпреки това се тревожех. Беше пил достатъчно уиски по време на манипулациите, за да повали и кон, а голяма част от алкохола още беше в него въпреки повръщането.
Джейми не беше първият ми герой. През полевата болница по време на войната мъжете минаваха твърде бързо, за да се опознаят добре със сестрите, но от време на време можеше да видиш човек, който говори твърде малко или твърде много, по-скован на вид, отколкото предполагаха болката и самотата.
И най-често знаех какво може да се стори за тях. Ако имаш време и ако са от тези, които говорят, за да се пазят далеч от мрака, сядаш и ги изслушваш. Ако пък мълчат, често ги докосваш мимоходом и наблюдаваш кога е подходящият момент, в който да ги извадиш от черупката и да ги прегърнеш, докато мракът отмине. Ако имаш време. Ако нямаш, им забиваш спринцовката с морфин и се надяваш да си намерят някого с време, а междувременно преминаваш към човек, чиито рани се виждат.
Джейми рано или късно щеше да иска да говори. Имаше време. Но се надявах да не говори с мен.
Беше открит до кръста и се приведох, за да огледам гърба му. Беше невероятна гледка. Ударите бяха нанасяни с точност, от която ми се завиваше свят. Явно беше стоял абсолютно неподвижно през цялото време. Погледнах китките му – нямаше следи от въжета. Значи бе удържал на думата си да не се съпротивлява. И беше стоял неподвижен, плащайки цената за свободата ми и живота ми.
Потърках очи с ръкава си. Едва ли би ми бил благодарен да цивря за него. Поразмърдах се и нощницата ми прошумоля. Отвори очи, но не видях съкрушеност в тях. Усмихна ми се, слабо и уморено, но наистина. Отворих уста и внезапно осъзнах, че нямам представа какво да му кажа. Благодарности бяха невъзможни. „Как се чувстваш?“ Звучеше идиотски. Очевидно се чувстваше кошмарно.
Докато мислех, той продума:
– Клеър? Добре ли си, мила?
– Дали аз съм добре? Божичко, Джейми! – Сълзи опариха клепачите ми и запремигвах.
Той бавно вдигна здравата си ръка, сякаш още беше окован, и ме погали по косата. Придърпа ме към себе си, но аз се отдръпнах, осъзнавайки за пръв път как изглеждам – изподраскана, лепкава от смола, чорлава, с какви ли не субстанции в косата.
– Ела. Искам да те прегърна за миг – каза той.
– Покрита съм с кръв и повръщано – възразих, като направих абсурден опит да пригладя косата си.
Той изхриптя – най-доброто, което можеше да стори вместо смях.
– Пресвета Дево, сасенак, кръвта и повръщаното са мои. Ела тук.