Ръката му около раменете ми ме успокояваше както нищо друго. Отпуснах се на възглавницата до неговата и постояхме притихнали край огъня, извличайки покой и сила един от друг. Той леко докосна малката рана под челюстта ми.
– Не мислех, че ще те видя отново, сасенак. – Гласът му беше тих и прегракнал от уиски и крясъци. – Радвам се, че си тук.
Приседнах.
– Не мислел, че ще ме види! Защо? Да не си предполагал, че няма да те измъкна?
Той се усмихна с крайчето на устата си.
– Ами, не мислех, да. Но реших, че ако ти го кажа, ще се заинатиш и няма да искаш да си тръгнеш.
– Аз да се заинатя! – възкликнах възмутено. – Кой ми го казва!
Последва малко неловка пауза. Трябваше да задам няколко въпроса, нужно беше от медицинска гледна точка, но от лична... Накрая се спрях на „Как се чувстваш?“
Очите му бяха затворени, хлътнали в сянка, но гърбът му се изопна леко под превръзките. Устата му трепна, нещо средно между усмивка и гримаса.
– Не знам, сасенак. Никога не съм се чувствал така. Искам да сторя няколко неща едновременно, но умът ми воюва сам със себе си, а тялото ми ме е предало. Искам да се махна оттук, да бягам бързо и надалеч. Искам да ударя някого. Боже, колко много искам да ударя някого! Искам да изгоря затвора до основи. Искам да спя.
– Камъните не горят – рекох практично. – Може би трябва да поспиш.
Ръката му намери моята и устата му се поотпусна, макар очите му да останаха затворени.
– Искам да те прегърна, да те целуна и никога да не те пускам. Искам да си легна с теб и да те употребя като пачавра, докато забравя, че ме има. Искам да сложа глава в скута ти и да плача като дете.
Отново се опита да се усмихне и открехна едно око.
– За съжаление не мога да направя нито едно от тези неща, освен последното, без да припадна или отново да повърна.
– Е, тогава ще се примириш с това и да оставиш другото занапред – рекох през лек, пресеклив смях.
Трябваше да се размърдаме и той едва не повърна отново, но накрая успях да седна на походното му легло с гръб към стената и да положа главата му на бедрото си.
– Какво изряза от гърдите ти сър Маркъс? – попитах. – Клеймо?
Не ми отвърна, само леко поклати глава утвърдително.
– Печат с инициалите му. Не стига, че ще нося белези от него цял живот, но и ще ме подписва като някоя проклета картина...
Главата му тежеше на бедрото ми и дишането му се успокои. Стори ми се, че е задрямал. Превръзките на ръката му призрачно белееха върху тъмното одеяло. Внимателно прокарах пръст по един белег от изгаряне на рамото му, който леко лъщеше от маслото, с което го бях намазала.
– Джейми?
– Ммм?
– Зле ли си ранен? – Той се разбуди и погледна първо превързаната си ръка, а след това лицето ми. Затвори очи и се затресе. Ужасена, помислих, че съм отключила някой непоносим спомен, докато не осъзнах, че се смее, достатъчно силно, за да избият сълзи в очите му.
– Сасенак – каза той накрая. – Може би десет сантиметра от кожата ми не са ожулени, изгорени или нарязани. Дали съм ранен?
И той отново се затресе, а матракът заскърца.
Малко раздразнено казах:
– Имах предвид... – Но той постави здравата си длан върху моята и ме прекъсна.
– Знам какво имаше предвид, сасенак – каза и обърна глава към мен. – Не се тревожи, десетте невредими сантиметра са между краката ми.
Оцених опита му за шега, колкото и да бе слаб. Цапнах го лекичко през устата.
– Пиян си, Джеймс Фрейзър. – Направих пауза. – Десет, а?
– Е, може би петнайсет. Ох, сасенак, не ме карай да се смея отново, ребрата ме болят.
Избърсах очите му с една гънка на нощницата си и му дадох да пийне вода, придръжайки главата му с коляно.
– А и нямах това предвид – повторих.
Вече сериозен, той стисна леко ръката ми.
– Знам. Няма нужда да го увърташ. – Внимателно си пое дъх и трепна, когато гърдите отново го присвиха. – Бях прав, не боли колкото бича. – Затвори очи. – Но беше далеч по-неприятно. – На лицето му отново проблесна горчив хумор. – Е, поне известно време няма да имам запек.
Потреперих, той стисна зъби и задиша учестено.
– Съжалявам, сасенак. Аз... не беше толкова кошмарно. Това, за което ме питаш... Добре съм. Не съм повреден другояче.
Опитах се да пазя собствения си глас равномерен и делови.
– Не е нужно да ми казваш, ако не искаш. Но ако ще те облекчи.
Гласът ми стихна смутено.
– Не искам. – Внезапно Джейми звучеше изключително наранен. – Не искам никога повече да мисля за това, но нямам избор, освен ако не си прережа гърлото. Не, моме, не искам да ти разказвам и знам, че не искаш да слушаш... но имам чувството, че ще трябва, за да не ме задуши.