Всичко това се изля от него изведнъж и той продължи, почти без да си поема дъх:
– Искаше да лазя, да се моля, и Бог да ми е на помощ, така и направих. Веднъж ти казах, сасенак, можеш да прекършиш всеки, ако си готов да го нараниш достатъчно. Е, той беше готов. Кара ме да лазя, да се моля. Кара ме да върша и по-лоши неща, а преди края много силно исках да умра.
След този изблик Джейми дълго мълча, загледан в огъня, след това въздъхна дълбоко и изкриви лице от болка.
– Ако можеше да ме облекчиш, сасенак, щях да ти позволя на мига, толкова много имам нужда. Но това не е като трън, който да измъкнеш, ако го хванеш както трябва. – Здравата му ръка се беше отпуснала на коляното ми. Сви пръсти и ги изпъна. – Не е и нищо... счупено никъде. Ако можеше да го поправиш като ръката ми, щях да изтърпя болката с радост.
Отново сви юмрук и го положи на коляното ми, като му се мръщеше.
– Трудно е... трудно е да обясня... Все едно всеки човек си има местенце, дълбоко навътре, което крие и пази на всяка цена. Може би душа, може би просто това, което те отличава от всички останали.
Докато обмисляше как да продължи, езикът му неволно докосваше подутата устна.
– Не показваш това никому, освен ако не е човек, когото обичаш страшно много. – Той отпусна ръка и я сви около коляното ми. Отново беше затворил очи и присвил клепачи. – Сега все едно... все едно крепостта ми е взривена и не е останало нищо, освен пепел и горящи останки, а малкото оголено нещо вътре е беззащитно и се чуди къде да се дене, под стръкче трева, под листо, но... но не... н-н-не с-с-тава.
Гласът му пресипна и той зарови лице в нощницата ми. Не можех да сторя нищо друго, освен да го галя по косата.
Той внезапно се обърна към мен, а лицето му сякаш щеше да се спука по шевовете на костите.
– Няколко пъти съм бил близо до смъртта, Клеър, но никога не съм искал да умра... Този път исках. Аз... – Той рязко млъкна и стисна силно коляното ми. Когато отново продума, гласът му беше много по-висок и странно задъхан, сякаш беше тичал много дълго. – Клеър, ще... Може ли просто... Клеър, дръж ме, моля те. Ако пак се разтреперя, няма да мога да спра. Клеър, дръж ме!
Той наистина започваше да трепери много силно, стенейки, когато спазмите му стигнаха до счупените ребра. Боях се да не го нараня, но повече се боях треперенето да не продължи. Приведох се над него, обгърнах го с ръце и го стиснах колкото можах по-здраво. Залюлях го напред-назад, сякаш ритъмът можеше да спре треперенето. Подхванах главата му с една ръка и впих пръсти дълбоко в изопнатите мускули, опитвайки се със силата на волята си да ги отпусна, като масажирах основата на черепа му. Накрая той се успокои и главата му клюмна на бедрото ми.
– Съжалявам – рече след минута, върнал си гласа. – Не исках да става така. Истината е, че много ме боли и съм ужасно пиян. И не мога да се в-владея.
Когато един шотландец признаеше пред когото и да било, че е пиян, значи наистина ужасно много го болеше.
– Трябва ти сън – рекох нежно, докато още разтривах врата му. – Трябва ти много сън.
Използвах внимателно натиска върху врата му, както ми беше показал Стария Алек, и успях да го поунеса.
– Студено ми е – промълви едва-едва. Въпреки огъня и одеялата, пръстите му бяха студени.
– В шок си – рекох практично. – Изгубил си страшно много кръв.
Огледах се – семейство Макранох и цялата им прислуга се бяха изпокрили по леглата си. Мърто навярно още беше в снега и наблюдаваше Уентъурт. Посвих рамене – не ме интересуваше кой какво ще си помисли, – махнах нощницата си и се вмъкнах под завивките.
Възможно най-внимателно се прислоних към него, за да го стопля. Той обърна лице към рамото ми като малко момченце. Отново го погалих по косата и разтрих врата му, като старателно избягвах болезнените места.
– Хайде, облегни глава, моето момче – рекох, спомняйки си Джени и момчето ѝ.
Джейми изсумтя развеселен.
– Така ми казваше майка ми. Като бях малък.
И миг по-късно:
– Сасенак?
– Ммм?
– Кой, за Бога, е Джон Уейн?
– Ти си Джон Уейн – рекох. – Заспивай.
37. БЯГСТВО
На сутринта си беше върнал част от руменината, макар че синините по лицето му се бяха превърнали в още по-тъмни петна. Той въздъхна, простена от болка и опита отново, по-внимателно.
– Как се чувстваш? – Поставих ръка на главата му. Кожата беше хладна и влажна. Нямаше треска, слава Богу.
Той направи гримаса, все още със затворени очи.
– Сасенак, ако главата ми е на раменете, значи боли. – Протегна ръка. – Помогни ми да стана. Схванат съм като пън.
Снегът спря малко преди обяд. Небето беше сиво като вълна и обещаваше нови вихрушки, но опасността от предледване беше още голяма. Затова тръгнахме от Елдридж точно преди обед, увити добре заради студа. Под наметалата си Мърто и Джейми бяха въоръжени до зъби. Не носех нищо, освен камата си, при това добре скрита. Против волята ми ме убедиха да се преструвам на отвлечена англичанка, ако ни спре патрул.