– Но те са ме виждали в затвора – опитах да се възпротивя, докато се готвехме за тръгване. – Сър Флетчър вече ме познава.
– Да. – Мърто внимателно зареждаше пистолетите, подредил на масата на лейди Анабел всякакви оловни сачми, вата, барут, лостчета и торбички, но успя да ми отдели един поглед. – Това е идеята, моме. Трябва да не припарваш до Уентуърт.
Той натика един бутален прът в дулото на украсен с гравюри пистолет и натъпка ватата с отривисти, икономични движения.
– Сър Флетчър ще ни търси, но не и днес. Ако срещнем червенодрешковци, няма да те познават. Ако ни намерят, трябва да кажеш, че сме те взели насила и да ги убедиш, че нямаш нищо общо с две шотландски диванета като мен и онзи разбойник там.
Кимна към Джейми, който седеше като на тръни на една табуретка с топъл хляб и мляко пред себе си. Аз и сър Маркъс бяхме подплатили бедрата и хълбоците му дебело, а отгоре бяхме намерили чифт износени панталони, тъмни, за да скрият издайническата кръв, която би могла да се процеди. Лейди Анабел беше разпорила една от ризите на мъжа си, за да се побере в нея Джейми, както и превръзките му. Дори така ризата не искаше да се затвори отпред и бинтовете се виждаха отчасти. Джейми беше отказал да се среше, защото го болял скалпът, и изглеждаше като дивак – червеникавите иглички на косата му стърчаха над моравото лице, а едното око се беше затворило от оток.
– Ако ви заловят – намеси се сър Маркъс, – кажи им, че си ми била на гости и са те отвлекли, докато си яздила край имението. Накрай ги да те доведат, за да потвърдя. Това би трябвало да ги убеди. Ще им кажем, че си приятелка на Анабел от Лондон.
– А след това бързо ще те изпроводим, преди сър Флетчър да ти окаже честта да те посрещне в района.
Сър Маркъс ни предложи Хектор и Абсалом за придружители, но Мърто отбеляза, че така Макранох ще бъдат разпознати като съучастници. Затова бяхме само тримата, добре навлечени срещу студа, и пътувахме към Дингуол. Носех дебела кесия с пари с бележка от господаря на Елдридж. Едно от двете или и двете щяха да свършат работа, за да ни прекарат оттатък Английския канал.
Трудно напредвахме. Макар и само трийсет сантиметра дълбок, снегът криеше всякакви скали, дупки и други препятствия и конете пристъпваха неуверено. Парчета сняг и кал се разлитаха с всяка стъпка и цапаха коремите на животните. Дъхът им чезнеше нагоре в огромни кълба.
Мърто ни водеше, следвайки плитката бразда, която бележеше пътя. Аз яздех до Джейми, в случай че загуби съзнание, макар че по негово настояване го бяхме вързали за коня. Свободна беше само лявата му ръка, легнала на пистолета, скрит под наметалото.
Подминахме няколко бараки, от чиито сламени покриви се издигаше дим, но обитателите и животните им се бяха прибрали на топло. Тук-там някой преминаваше от бараката си към навес, понесъл кофи със слама.
На три километра от Елдридж влязохме в сянката на замъка Уентуърт, мрачна грамада на склона на един хълм. Тук пътят беше отъпкан – движението не спираше, дори в ужасно време.
Преминаването ни беше съобразено с обяда на сър Флетчър, с надеждата, че пазачите ще са вглъбени в храната и бирата си. Продължихме нататък покрай пътя до входната порта, просто групичка пътешественици с лошия късмет да са навън в такова време.
След затвора спряхме в малка борова горичка, за да си отпочинат конете. Мърто се приведе, за да погледне Джейми, скрил лице в качулката си.
– Добре ли си, момче? Мълчиш.
Джейми вдигна глава. Беше блед и по врата му се стичаше пот въпреки ледения вятър, но успя да се усмихне половинчато.
– Бивам.
– Как се чувстваш? – попитах притеснена. Беше се прегърбил на седлото и нямаше и следа от обичайната му изправена, елегантна стойка. Получих другата половина на усмивката.
– Опитвам се да реша кое ме боли най-много, ребрата, ръката или задникът. Докато разсъждавам по този въпрос, поне не мисля за гърба си.
Отпи дълго от манерката, предвидливо предоставена му от сър Маркъс, потръпна и ми я даде. Беше много по-добро от суровия алкохол, който ми бяха дали да пия по пътя към Леох, но също толкова силно. Продължихме, а в стомаха ми се разгоря малък весел огън.
Конете се бореха с един полегат склон и ритаха сняг във въздуха, когато Мърто рязко вдигна глава. Последвах погледа му и видях четирима английски войници на върха на хълма. Нямаше как да избягаме, бяха ни видели и един от тях се провикна, за да ни спре. Трябваше да блъфираме и да се надяваме да ги излъжем. Без да погледне назад, Мърто се спусна да ги посрещне.