Ефрейторът в групичката беше професионален войник на средна възраст, потънал в огромния си зимен кожух. Поклони ми се утиво и се съсредоточи в Джейми.
– Извинете ме, господине, госпожо. Имаме заповеди да спираме всекиго на пътя и да питаме дали знаят за избягалите наскоро от Уентуърт затворници.
Затворници. Значи бях успяла да освободя не само Джейми. Радвах се, по най-различни причини. Най-малкото щяха да изтощят повече човешки ресурс от войниците в затвора. А и трима срещу четирима беше по-приемливо.
Джейми не отвърна, а се отпусна по-напред и оклюма. Очите му лъщяха изпод качулката – беше в съзнание. Явно знаеше тези мъже и щяха да разпознаят гласа му. Мърто се примъкваше напред с коня си, заставайки между мен и войниците.
– Да, господарят ми се разболя, сър, както виждате – каза и подръпна уж плахо кичура върху челото си. – А може ли да ми посочите пътя към Балах? Не съм сигурен, че сме в правилната посока.
Зачудих се какво, за Бога, цели, докато не видях очите му. Погледът му пробягна назад и надолу и обратно към войника толкова бързо, че англичанинът не можеше дори да предположи, че мъжът срещу него не го слуша задълбочено. Да не би Джейми да се свличаше от седлото? Престорих се, че оправям шапчицата си, и небрежно погледнах през рамо в посоката, в която бе погледнал и Мърто. Почти се смразих от шок.
Джейми стоеше прав, привел глава, за да не се вижда лицето му. Но от крайчеца на едното стреме се процеждаше кръв и оставяше малки димящи следи в снега.
Мърто беше успял да привлече всички войници със себе си към върха на хълма, където му сочеха, че пътят към Дингал е единственият наоколо. Минавал през Балах, а след това направо към брега, на около пет километра оттук.
Бързо се плъзнах на земята, трескаво дърпайки юздата на коня си. Закрачих с мъка през преспите и изритах достатъчно сняг под корема на коня на Джейми, за да скрия кръвта. Хвърлих бърз поглед нагоре по хълма – войниците и Мърто още разговаряха, макар че един от тях ни погледна, сякаш за да се увери, че не сме се залутали надалеч. Махнах весело и още щом войникът завъртя глава, се приведох и откъснах парче от едната си фустанела. Отметнах наметалото на Джейми и натъпках плата под бедрото му, като пренебрегнах вика му на болка. Наметалото му се върна на мястото си точно навреме, за да се спусна назад към коня си, където англичаните и Мърто ме завариха да се занимавам с единия ремък.
– Явно се е поохлабил – обясних невинно и примигнах към най-близкия англичанин.
– Така ли? И защо не помагаш на дамата? – обърна се той към Джейми.
– Съпругът ми не е добре – рекох. – Мога и сама да се справя, благодаря.
Ефрейторът се позаинтересува.
– Болен значи? Какво ти има? – Приближи коня си и се взря в сведеното лице на Джейми. – Определено не изглеждаш добре, дума да няма. Свали си качулката, друже. Какво ти има на лицето?
Джейми го застреля през наметалото си. Войникът беше на не повече от два метра разстояние и се катурна встрани, преди кървавото петно на гърдите му да стане по-голямо от дланта ми.
Мърто беше извадил два пистолета още преди ефрейторът да се строполи. Конят му се стресна от внезапния шум и движение, затова единият изстрел не улучи. Вторият намери целта си, като мина през предмишницата на един от другите войници. Разкъсаният ръкав се развя и бързо прогизна от кръв. Мъжът обаче успя да се задържи на седлото и посегна към сабята си, докато Мърто бъркаше под наметалото си за още оръжия.
Един от двамата останали войници обърна коня си, залитайки в снега, и се отдалечи в галоп към затвора, вероятно за да потърси помощ.
– Клеър! – Стресната, зърнах Джейми, който размахваше ръка след измъкващия се конник. – Спри го!
Имаше време само да ми подхвърли втори пистолет, след което се обърна и извади меча си, за да посрещне атаката на четвъртия войник.
Конят ми бе обучен за битка – беше прилепил уши към главата си, тъпчеше на едно място и риеше снега, но не побягна при гърмежите. И сега не помръдна, докато го насочвах след препускащия конник. Щастлив да се отдалечи от схватката, той веднага рипна и бързо започнахме да настигаме англичанина.
Снегът ни пречеше почти колкото на него, но моето животно бе по-добро, а имахме и предимството на освободената диря, оставена от мъжа пред нас. Настигахме го равномерно, но не беше достатъчно. Той наближаваше един склон – ако свърнех вдясно, щях да се възползвам от равния терен и да го пресрещна от другата страна. Дръпнах юздата и се приведох силно на една страна, за да не падна, докато конят завиваше, подхлъзвайки се. Успя обаче да си върне равновесието и се спусна напред.