Не настигнах войника, но съкратих разстоянието до не повече от десетина метра. При неограничено време щях да го хвана, но нямах този лукс – стените на затвора се издигаха на километър пред нас. Още малко и часовоите щяха да го видят.
Спрях и слязох. Обучен за битка или не, не знаех какво ще стори конят, ако стрелям от гърба му. Дори да стоеше неподвижен, не бях сигурна, че собствените ми умения ще са достатъчни. Приклекнах в снега, подпрях лакът на коляното си, а пистолета – на другата си ръка, както ми беше показал Джейми.
– Подпри го тук, насочи го натам и стреляй – беше ми казал. Така и сторих.
За мое удивление, улучих бягащия кон. Той залитна, падна на едно коляно и се превъртя във вихър от крайници и сняг. Ръката ми беше изтръпнала от отката на пистолета – разтърквах я, без да откъсвам очи от падналия войник.
Беше ранен – опита се да стане, но не успя. Конят му кървеше и несигурно закуцука встрани, влачейки юздите си.
Чак по-късно осъзнах какво ми е минавало през главата тогава, но докато го приближавах, знаех, че не мога да го оставя жив. Бяхме твърде близо до затвора, а и други групички патрулираха в търсене на затворници – щяха да го открият. И тогава не само щеше да ни опише в подробности – дотук с лъжата за пленницата! – но и щеше да им каже накъде пътуваме. Имахме още пет километра до брега, два часа път във виелицата. А там трябваше да намерим и лодка. Не можех да поема риска.
Той се надигна с мъка на лакти. Ококори се от изненада, когато ме видя, но се поуспокои. Бях жена. Не се боеше от мен.
Мъж с повече опит не би си позволил подобно нещо, но това беше момче на не повече от шестнайсет. Призля ми. Бузите му още бяха закръглени, а мустакът – рехав.
Отвори уста, но успя само да изстене. Притисна ръка към ребрата си и видях кръвта по нея – вътрешни контузии. Явно конят беше паднал върху него.
Вероятно щеше да умре от раните си, но не можех да разчитам на това.
Камата в дясната ми ръка беше скрита под наметалото. Поставих лявата си ръка на челото му – точно както бях правила със стотици войници, докато ги успокоявах, преглеждах и подготвях за предстоящото. И те ме бяха гледали точно като това момче – с надежда и доверчивост.
Не можех да му прережа гърлото. Паднах на колене до него и внимателно извърнах главата му. Техниките на Рупърт за бърза смърт включваха съпротивлението на жертвата. Но нямаше съпротивление, когато притиснах главата му надолу и забих камата в основата на черепа.
Оставих го да лежи по лице в снега и се върнах при останалите.
След като натоварихме обемистия си багаж под одеялата на една от пейките под палубата на „Кристабел“, с Мърто се качихме и огледахме кипящия небосвод.
– Изглежда, вятърът е силен и стабилен – рекох с надежда, вдигнала наплюнчен пръст.
Мърто мрачно огледа черните облаци, тегнещи над пристанището, а снегът от тях се топеше в студените вълни.
– Е... Да се надяваме, че няма да ни люлее много. Ако ли не, може да стигнем до другата страна с труп.
Половин час по-късно, когато вече се носехме по вълнистата шир на Английския канал, разбрах какво е имал предвид.
– Морска болест? – попитах невярващо. – Шотландците нямат морска болест!
Мърто се подразни.
– Еми тогава може да е червенокос африканец. Знам само, че е позеленял като гнила риба и си повръща червата. Ще слезеш ли да ми помогнеш да го спрем, за да не се наниже на собствените си ребра, докато се напъва?
– По дяволите! – рекох, когато малко след това висяхме до перилата и си почивахме от случващото се долу. – Ако е знаел, че има морска болест, защо, за Бога, настоя за кораб?
Мърто ме изгледа немигащо.
– Защото чудесно знае, че в това му положение доникъде няма да стигнем по суша и не иска да оставаме в Елдридж, защото се бои, че ще навлече гнева на англичаните върху Макранох.
– Значи ще се самоубие тихо и кротко в морето – рекох с горчивина.
– Да. Смята, че така ще убие само себе си и няма да повлече другиго. Щедро момче. Но нищо общо с тихо и кротко – добави той и тръгна да слиза под палубата, чувайки стоновете отдолу.
– Поздравления – рекох на Джейми час-два по-късно, като приглаждах потни кичури от челото си. – Мисля, че ще влезеш в медицинската история като единственият човек, умрял от морска болест.
– А, чудесно – измърмори той, заровил лице в съсипаните възглавници и одеяла, – не ми се ще да мисля, че ще си отида за нищо. – Внезапно се надигна на една страна. – Божичко, пак се започва.