С Мърто скокнахме по местата си. Да удържаш гигант, докато повръща, не е работа за слабите.
След това измерих пулса му и поставих ръка на лепкавото му чело. Мърто прочете изражението ми и, без да продума, ме последва към палубата.
– Не е добре, нали? – каза тихо.
– Не знам – отвърнах безпомощно и тръснах плувналата си в пот коса на вятъра. – Никога не съм виждала или чувала някой да умре от морска болест, но вече повръща кръв. – Кокалчетата по ръцете му изпъкнаха в огрубялата от слънце и вятър кожа. – Не знам дали се наранява вътрешно със счупените си ребра или просто стомахът му вече не издържа толкова повръщане. И в двата случая знаците не са добри. Пулсът му е слаб и неравен. Сърцето му се бори с мъка.
– Има сърце на лъв. – Каза го тихо и отначало мислех, че не съм чула правилно, а сълзите в очите му може да са от солените пръски във вятъра. Обърна се рязко към мен. – И кожа като на вол. Имаш ли още от онзи лауданум от лейди Анабел?
– Да, целия. Но не иска да го пие. Казва, че не иска да спи.
– Е... Повечето хора не получават това, което искат. Защо той да е различен? Хайде.
Последвах го неспокойно към долната палуба.
– Ще го повърне.
– Остави това на мен. Дай ми бутилката и ми помогни да го изправим в леглото.
Джейми не беше съвсем в съзнание и трудно го подпряхме на една от вътрешните прегради, а освен това се и дърпаше.
– Ще умра – рече той ясно и отчетливо, – колкото по-скоро, толкова по-добре. Махнете се и ме оставете да си ида.
Мърто го сграбчи за косата и наклони главата му назад, като допря лауданума до устните му.
– Преглътни това, мишленце мое, или ще ти счупя врата. И ти забранявам да го повръщаш. Ще ти стисна носа и устата, така че ще трябва да ти излезе от ушите.
С общи усилия на волята успяхме да накараме младия господар на Лалиброх да изпие цялата бутилка. Давейки се и стенейки, Джейми смело изпи колкото можа, преди да се отпусне, цял позеленял и останал без дъх, а клепачите му бяха с цвета на възглавницата. Мърто успя да предотврати всяка прииждаща експлозия, като здраво стискаше носа на Джейми – средство, което спомогна и опиатът да се разтвори постепенно в кръвта му. Накрая го положихме в несвяст на леглото, а бледността му бе в зловещ контраст с ярката коса, вежди и мигли.
Малко след това Мърто дойде при мен до перилата на горната палуба.
– Виж – рекох и му посочих. Смътните слънчеви лъчи, успели да се процедят под облаците, падаха върху скалите на френския бряг. – Капитанът казва, че ще сме там след три-четири часа.
– Тъкмо навреме – рече спътникът ми и отдръпна няколко рехави кичура, които му влизаха в очите. Обърна се към мен и получих най-близкото нещо до усмивка, на което можех да се надявам от него.
И накрая, следвайки отпуснатото тяло на довереника си, проснат на дебела дървена летва, носена от двама здрави монаси, преминахме през предната порта на абатството на света Ана.
38. АБАТСТВОТО
Абатството беше огромно здание от дванайсети век, с дебели стени, за да устоява и на морските бури, и на нашественици от сушата. Сега, в по-мирни времена, портите му по-често стояха отворени, за да могат да преминават хората от близките села, а малките каменни килийки на крилото за гости бяха направени по-уютни, благодарение на гоблени и допълнителни мебели.
Станах от тапицирания стол в собствената си килийка, несигурна как се поздравява абат – трябваше ли да коленича и да целуна пръстена му, или това беше само за папата? Реших да се поклоня уважително.
Скосените котешки очи на Джейми наистина идваха от Фрейзъровата му кръв. Също и тежката челюст, макар тази на мъжа срещу мен да бе скрита от гъста черна брада.
Абат Алегзандър имаше плътните устни на племенника си, но като че ли по-рядко ги беше използвал за усмивки. Сините му очи бяха хладни и замислени, макар да ме посрещна с приятна усмивка. Беше доста по-нисък от Джейми, горе-долу с моя ръст, набит и с походката на воин, въпреки расото. Навярно някога е бил и двете.
– Добре дошла, племеннице – рече той и наклони глава. Малко се сепнах от този поздрав, но се поклоних в отговор.
– Благодаря за гостоприемството – отвърнах искрено. – Виждал ли сте... Джейми?
Бяха го отнесли незабавно, за да го измият, процес, в който реших, че е крайно неуместно да се меся.
Абатът кимна.
– О, да – отвърна и под добре култивирания му английски акцент се чу следа от шотландския. – Видях го. Изпратих брат Амброуз да се грижи за раните му. – Сигурно съм направила гримаса, защото той продължи малко сухо: – Не се тревожете, мадам. Брат Амброуз е много компетентен.