Изгледа ме с открит, преценяващ поглед, който странно ми напомни за лицето на племенника му.
– Мърто ми спомена, че самата вие сте завършен лечител.
– Да – отвърнах направо.
Той се усмихна широко.
– Виждам, че не страдате от излишна скромност.
– Имам други грехове – отвърнах с усмивка.
– Всички имаме. Брат Амброуз с голяма радост ще разговаря с вас, убеден съм.
– А Мърто каза ли ви... какво се случи? – попитах колебливо.
Дебелите устни се свиха.
– Каза ми. Доколкото той знае.
Сякаш очакваше да добавя нещо към историята.
Видно бе, че много му се иска да зададе още въпроси, но бе достатъчно любезен да не ме притиска. Вместо това вдигна ръка в жест на благословия.
– Добре сте дошли – повтори отново. – Ще изпратя някой от братята да ви донесе храна. – Погледна ме и добави: – И вода да се измиете.
Направи кръст във въздуха над мен и си замина. Чудех се дали е било благопожелание или опит за екзорсизъм на мръсотията по мен.
Внезапно осъзнах колко съм уморена, отпуснах се на леглото и се запитах ще имам ли време да ям и да се мия. Още се питах това, когато главата ми тупна на възглавницата.
Сънувах ужасен кошмар. Джейми беше от другата страна на дебела каменна стена и крещеше, а врата нямаше. Не можех да го достигна. Удрях отчаяно по стената, но ръцете ми потъваха в камъка като във вода.
– Ох! – Седнах рязко и стиснах между бедрата си ръката, с която в съня си наистина бях ударила стената. Докато туптящата болка се успокояваше, крясъците не спираха.
Изтичах в коридора и спрях рязко. Вратата към стаята на Джейми беше отворена и от нея се лееше светлина.
Монах, когото не бях виждала, седеше при Джейми и го държеше здраво. От превръзките на гърба му се процеждаше прясна кръв, а раменете му трепереха като при треска.
– Кошмар – обясни монахът, когато ме видя на прага. Остави Джейми в ръцете ми и отиде до масичката за парцал и вода.
Джейми още трепереше, а лицето му лъщеше. Затворил очи, дишаше тежко и хрипливо. Монахът седна до мен и започна да бърше лицето му внимателно, като приглаждаше мократа му коса зад ушите.
– Сигурно сте съпругата му – рече ми. – Мисля, че след малко ще се оправи.
Треперенето наистина се успокои след минута-две и Джейми отвори очи с въздишка.
– Добре съм – каза ми. – Клеър, вече съм добре. Но, за Бога, отърви се от тази смрад!
Едва тогава ми направи впечатление ароматът в стаята – лека миризма като на цветя, толкова позната, че не я бях усетила. Лавандула. Миризма на сапуни и парфюми. Последно я бях усетила в тъмницата на затвора, лъхаше от дрехите на Джонатан Рандал.
Миризмата се носеше от малка метална купа, пълна с ароматизирани масла. Тя висеше от железен прът, а под нея гореше свещ.
Имаше за цел да успокоява ума, но ефектът очевидно не беше такъв. Джейми вече дишаше по-лесно, седеше сам и държеше чашата вода, която монахът му беше предложил. Лицето му обаче още беше пребледняло, а ъгълчето на устата му трепкаше.
Кимнах на францисканеца да стори каквото казва Джейми и той бързо закри горещата купа със сгънато парче плат, а после я отнесе надолу по коридора.
Джейми дълбоко си пое дъх от облекчение, като изкриви лице от болката в ранените си ребра.
– Отворил си раните по гърба – рекох и го обърнах на една страна, за да погледна превръзките. – Не са особено зле.
– Знам. Сигурно съм се обърнал по гръб насън.
Дебелото одеяло, което го крепеше на една страна, се беше свлякло на пода. Върнах го на мястото му.
– Мисля, че от миризмата съм сънувал. Сънувах, че ме бичуват. – Потрепери, отпи малко вода и ми подаде чашата. – Трябва ми нещо по-силно, ако имаш.
Сякаш по сигнал, услужливият монах се върна с кана вино в едната ръка и малка манерка сироп от мак в другата.
– Алкохол или опиум? – попита той с усмивка. – Избери си вида забвение.
– Виното, благодаря. Стигат ми толкова сънища за една нощ – каза Джейми с крива усмивка. Пи бавно, а францисканецът ми помогна да сменя мръсните превръзки и отново да намажа гърба му с мехлем от невен. Чак когато настаних Джейми обратно, за да спи, с добре подпрян гръб и вдигнато одеяло, монахът стана да си върви.
Подминавайки леглото, той се приведе над Джейми и направи кръстен знак над главата му.
– Спи добре – рече той.
– Благодаря ти, отче – отговори сънено Джейми, явно се унасяше. Очевидно нямаше да има нужда от мен повече тази вечер, затова го докоснах по рамото за довиждане и последвах монаха в коридора.
– Благодаря ви – казах. – Много съм благодарна за помощта ви.
Монахът махна с фината си ръка.