– Аз бях благодарен за възможността да ви помагам – отвърна и забелязах, че говори чудесен английски с лек френски акцент. – Минавах през крилото за гости на път за параклиса на свети Жил, когато чух виковете.
Свих се неволно при спомена за прегракналите крясъци на Джейми и се надявах да не ги чуя отново. Погледнах през прозореца в края на коридора, но не видях и следа от зората.
– Параклиса? – попитах. – Мислех си, че утринната молитва е в главната сграда. А и е малко рано.
Францисканецът се усмихна. Беше доста млад, може би малко над трийсет, с лъскава кафява коса със сиви кичури в нея. Беше къса и старателно обръсната на темето. Имаше и добре поддържана кафява брада, която стигаше до якичката на расото му.
– Да, за сутрешна молитва е рано – съгласи се. – Бях на път към параклиса, защото е мой ред да засвидетелствам вечното си обожание към Светото причастие.
Той погледна към стаята на Джейми, където часовникът показваше два и половина.
– Много закъснявам – продължи. – Брат Бартолом ще иска да си ляга.
Вдигна ръка, благослови ме набързо, обърна се и мина през вратата в края на коридора, преди още да се сетя да го питам за името му.
Пристъпих в стаята на Джейми, за да проверя дали е добре. Спеше, дишаше плитко, а веждите му бяха леко сключени. Пробно прокарах ръка през косата му. Лицето му се поотпусна. Въздъхнах и втъкнах одеялата по-внимателно.
На сутринта се чувствах много по-добре, но Джейми гледаше с празен поглед и още му беше лошо след прекъснатия сън. Отказа твърдо предложението ми за малко яхния за закуска и ми се сопна, когато се опитах да проверя превръзките на ръката му.
– За Бога, Клеър, няма ли да ме оставиш на мира! Писна ми да ме ръчкат.
Отдръпна ръка начумерен. Обърнах се бързо, без да продумам, и се заех да оправям мехлемите и билките на масичката. Подредих ги по действие: мехлемът от невен се използваше често, за успокояване на болката, кората на върба, на череша и лайката – за чай, а кантарионът, чесънът и равнецът дезинфекцираха.
– Клеър.
Обърнах се към него. Седеше на леглото и ме гледаше засрамен.
– Съжалявам, сасенак. Коремът ме присвива, а и сутрин съм много зъл. Но не бива да ти ръмжа така. Прощаваш ли ми?
Бързо прекосих стаята и го прегърнах леко.
– Знаеш, че няма защо. Но... какво имаш предвид с това, че те присвива коремът?
Не за пръв път ми хрумна, че интимността и любовта не са едно и също.
Той направи гримаса, приведе се леко напред и скръсти ръце на корема си.
– Значи, че бих искал да ме оставиш сам за малко?
Изпълних молбата му и отидох да си търся закуска.
Скоро след това се върнах от трапезарията и забелязах слабоват монах в черното расо на францисканец да прекосява коридора към манастира. Побързах да го настигна.
– Отче! – подвикнах и той се обърна с усмивка.
– Добро утро. Мадам Фрейзър, нали? А как е съпругът ви тази сутрин.
– По-добре – казах, надявайки се да е така. – Исках отново да ви благодаря за снощи. Тръгнахте си, преди да успея да ви попитам как се казвате.
Той ми се поклони с ръка на сърцето.
– Франсоа Анселм Мерикьор д’Арманяк, мадам – рече той. – Така са ме кръстили. Сега ме знаят само като отец Анселм.
– Анселм с безгрижното сърце1? – попитах с усмивка. Той сви рамене, по галски маниер, който не се беше променил с вековете.
– Опитвам се. – И се усмихна иронично.
– Не искам да ви бавя. – Погледнах към манастира. – Исках само да ви благодаря за помощта.
– Никак не ме бавите, мадам. Сам се бавя за работа, дори направо си позволявам срамна леност.
– Какво работите тук? – попитах заинтригувана. Този мъж очевидно беше посетител, а черното францисканско расо изпъкваше като мастилено петно насред кафявите на бенедиктинците. От брат Полидор, който сервираше храната, научих, че в абатството има неколцина такива посетители. Повечето били учени, дошли да се посъветват с творбите от прочутата библиотека на манастира. Анселм явно бе един от тях. Сподели ми, че от няколко месеца е зает с превода на Херодот.
– Видяхте ли библиотеката? – попита той. – Елате. Извънредно впечатляваща е и съм сигурен, че чичо ви, абатът, няма да възрази.
Бях любопитна да видя библиотеката, а и не желаех още да се връщам към изолацията на крилото за гости, затова го последвах без колебание.
Библиотеката беше прекрасна, с висок сводест таван и готически стълбове, които се срещаха и образуваха кръстове в горната си част. Прозорци от пода до тавана изпълваха пространствата между стълбовете и пропускаха предостатъчно светлина. Повечето бяха от прозрачно стъкло, но някои имаха и измамно прости стъклописи, изобразяващи притчи. Минах на пръсти между прегърбените над томовете монаси и се полюбувах на тази за Бягството в Египет.