На някои от рафтовете книгите бяха подредени прави една до друга. На други рафтове книгите лежаха, за да не се повредят ценните им подвързии. Имаше дори стъклен шкаф с няколко навити пергамента. Като цяло, усещането в библиотеката беше на приглушено ликуване, сякаш всички книги пееха беззвучно. Излязох от помещението умиротворена и бавно закрачих из главния двор, редом с отец Анселм.
Опитах се отново да му благодаря за помощта, но той сви небрежно рамене.
– Не се тревожете, дете мое. Надявам се, че съпругът ви днес е по-добре.
– И аз – отвърнах. Не исках да мисля много-много за това и попитах: – Какво точно е вечно обожание? Снощи казахте, че трябва да го засвидетелствате.
– Не сте ли католичка? – попита той изненадан. – О, забравих, англичанка сте. Значи, разбира се, сте протестантка.
– Не съм сигурна каква съм, по отношение на вярата – рекох. – Но май поне формално съм католичка.
– Формално? – Фините вежди се стрелнаха нагоре от изумление. Поколебах се, предпазлива след опита си с отец Байн, но този мъж не ми приличаше на човек, който ще ми размахва разпятия в лицето.
– Е – понечих да обясня, докато се навеждах да изтръгна малък плевел измежду паветата, – кръстиха ме като католичка. Но родителите ми умряха, когато бях на пет, и отидох да живея с чичо си. Чичо Ламбърт беше... – Направих пауза, спомняйки си ненаситния апетит на чичо Ламбърт към познанието и весело спазвания обективен цинизъм към всякакви религии. За него бяха просто още една отличителна черта на различните култури. – Е, беше всичко и нищо – завърших. – Знаеше много за всички религии, не вярваше в никоя. Така че не стори нищо повече за религиозното ми обучение. А моят... пръв съпруг беше католик, но не особено практикуващ, боя се. Така че май съм езичник.
Изгледах го внимателно, но той никак не се шокира от откровенията ми, а се засмя от сърце.
– Всичко и нищо – рече, наслаждавайки се на фразата. – Много ми харесва. Колкото до вас, боя се, че не сте избягала. Когато си член на Светата Църква Майка, завинаги си нейно дете. Колкото и малко да знаете за вярата си, сте също толкова католичка, колкото нашия Свети отец папата. – Той вдигна глава към небето. Беше облачно, но листата на елшите край църквата не се движеха. – Вятърът се е успокоил. Ще се поразходя, за да прочистя малко ума си на свеж въздух. Искате ли да се присъедините към мен? Нужно ви е раздвижване, а мога да направя разходката ни полезна и за духа ви, като ви разясня ритуала на вечното обожание.
– Три заека с един куршум, а? – отвърнах сухо. Но възможността да се разходя на въздух ме изкуши и отидох да си взема наметалото.
Анселм хвърли бърз поглед на монаха, приведен в молитва в параклиса, и ме поведе встрани от мрака на входа му, към манастира и след това в края на градината.
След като вече не можеше да смути спокойствието на монасите в параклиса, каза:
– Идеята е много простичка. Навярно помните историята за Гетсиманската градина, където Нашият Бог чакал няколко часа, преди да го съдят и разпнат, а приятелите му, които трябвало да му правят компания, заспали?
– Аха. И ги смъмрил, че не са могли да останат будни, затова вие го правите вместо тях.
Идеята ми харесваше и мракът на параклиса изведнъж ми се стори пълен с божествено присъствие и уют.
– Да, мадам – съгласи се той. – Много е просто. Редуваме се, така че Светото причастие на олтара винаги да има компания.
– Не е ли трудно да стоите буден? – полюбопитствах. – Винаги ли го правите нощем?
Той кимна и ветрецът развя фината му коса. Тонзурата му имаше нужда от бръснене – бяха поникнали четинести косъмчета.
– Всеки си избира времето. За мен е в два сутринта.
Погледна ме поразколебан, сякаш се чудеше как ще приема думите, които предстоеше да изрече. Продължи:
– За мен в този миг... Сякаш времето е спряло. Всички течности в тялото, цялата кръв и жлъчка, всички изпарения, които съставляват човека – сякаш всички работят в съвършена хармония. – Усмихна се. Зъбите му бяха леко разкривени, единственият недостатък в иначе безупречния му вид. – Или сякаш са спрели. Чудя се дали този миг не е като мига на раждането или смъртта. Знам, че за всекиго е по различно време, за всеки мъж... и жена – добави и ми кимна вежливо. – Но точно тогава, за една частичка от времето, сякаш всичко е възможно. Можеш да се взреш във всичките си ограничения и да видиш, че не представляват нищо. В този миг, когато времето спира, сякаш знаеш, че можеш да поемеш всяко предизвикателство, да го завършиш и да се върнеш при себе си, а светът да е непроменен, всичко да е точно както си го оставил преди миг. Сякаш... сякаш, когато знаеш, че всичко е възможно, нищо не е наложително.