– Но... правите ли всъщност нещо? – попитах. – Искам да кажа, молите ли се?
– Аз ли? Ами – рече той бавно, – седя и Го гледам.
Устните му се разтеглиха в широка усмивка.
– И той мен.
Джейми се опитваше да седне, когато влязох в стаята, а след това успя да се разходи из помещението с моя помощ. Но усилието го изпоти и изтощи. Легна пак без възражения, когато отметнах одеялото.
Предложих му малко яхния и мляко, но той уморено поклати глава.
– Нямам апетит, сасенак. Ако ям нещо, отново ще повърна.
Не настоях и отнесох яхнията.
На вечеря настоявах повече и успях да го убедя да хапне супа. Изяде доста, но не можа да я задържи в стомаха си.
– Съжалявам, сасенак. Отвратителен съм.
– Няма значение, Джейми, не си отвратителен. – Оставих легенчето до вратата и седнах до него, като пригладих разчорлената му коса. – Стомахът ти още е раздразнен от морската болест. Може би ти дадох твърде много храна. Остави организма си да почива и да заздравява.
– Ще се оправя – каза той вяло. – А ти какво прави днес, сасенак?
Явно се чувстваше много изтощен, но и превъзбуден, ала аз го успокоих, като му разказах за дневните си приключения: библиотеката, параклиса, пресата за вино и накрая градината с билките, където най-после срещнах прочутия брат Амброуз.
– Невероятен е – казах ентусиазирана. – О, забравих, че се познавате.
Брат Амброуз беше висок – дори повече от Джейми, – и много слаб, с голямото отпуснато лице на басет и слаби, позеленели пръсти.
– Сякаш може да накара всичко да расте – казах. – Има всички обичайни подправки и билки и толкова малък парник, че не мога да стоя права в него. Вътре растат неща, които не би трябвало да растат през този сезон, или в тази част на света, или изобщо. Да не говорим за внесените подправки и опиати.
Споменаването на опиати ми напомни за предната вечер и завъртях поглед към прозореца. Зимният мрак падаше бързо и вече бе съвсем тъмно. Фенерите на монасите, които се грижеха за нещата отвън, се поклащаха напред назад, докато притежателите им правеха обходите си.
– Стъмва се. Искаш ли да опиташ да поспиш? Брат Амброуз има някои неща, които може да ти помогнат.
Сенките под очите му бяха огромни, но той поклати глава.
– Не, сасенак. Не искам нищо. Ако заспя, добре... не, мисля, че ще почета.
Анселм му беше оставил набор философски и исторически книги от библиотеката и Джейми се изтегна с едно копие на Тацит.
– Трябва да спиш, Джейми – рекох грижовно. Той отвори книгата, подпря я на възглавницата, но продължи да се взира в стената над нея.
– Не ти казах какво сънувах – каза изведнъж.
– Каза, че си сънувал как те бичуват.
Не ми харесваше лицето му – вече започваше да побледнява под синините и беше покрито с тънък слой пот.
– Точно така. Виждах как въжето се впива в китките ми. Бяха почернели, а въжето опираше в костите ми, когато се движеше. Бях притиснал лице в стълба. Усещах как оловните краища на камшика разкъсват плътта на раменете ми. Ударите не спираха много след като трябваше да са спрели. Краищата откъсваха парчета кожа. Кръвта... кръвта се стичаше в поличката ми. Беше ми много студено. Вдигнах поглед и видях, че месото е започнало да пада от дланите ми, че костите на пръстите ми оставят следи в дървото на стълба. Костите на ръцете ми също се оголиха и ги държаха само въжетата. Мисля, че тогава започнах да крещя. Когато ме удряше, чувах странно потракване и осъзнах какво е. Беше свалил цялата ми плът и камшикът тракаше по голите ми ребра. Знаех, че съм мъртъв, но нямаше значение. Щеше да продължи, докато не започна да се разпадам, да се свличам от стълба, никога нямаше да спре и...
Понечих да отида при него и да го накарам да замълчи, но той го направи сам, стиснал книгата със здравата си ръка. Беше захапал разранената си долна устна.
– Джейми, ще остана с теб тази вечер – казах. – Може да легна на някой сламеник на пода.
– Не. – Колкото и да беше слаб, си оставаше инатлив. – Най-добре ще ми е сам. Сега не ми се спи. Отиди и намери какво да хапнеш, сасенак. Ще... ще почета.
Той наведе глава над страницата. Наблюдавах го безпомощно около минута и накрая сторих както ми беше поръчал – тръгнах си.
Все повече се тревожех за състоянието му. Продължаваше да му се гади – почти не се хранеше и още по-рядко задържаше храната. Ставаше все по-блед и вял, не показваше интерес към нищо. Много спеше през деня, защото през нощта не можеше. Но колкото и да се боеше от сънищата си, не ми позволяваше да спя при него, за да не ми пречи.