Не исках непрестанно да се суетя край него, затова прекарвах доста време в хербариума и в помещението за сушене на билки на брат Амброуз или се разхождах безцелно с отец Анселм. Той се възползва да ми налее малко познание за основите на католицизма, въпреки че многократно го убеждавах, че съм уверен агностик.
– Ma chӛre2 – каза накрая, – помниш ли как се определя греха?
На паметта ми ѝ нямаше нищо, каквито и да бяха недостатъците на моралното ми същество.
– Да. Делото да е греховно и човек да го е извършил драговолно – повторих като папагал каквото ми беше казал предния ден.
– Да го извърши драговолно – потвърди той. – И това, ma chӛre, е условието за спечелването на Божията благодат.
Подпирахме се на оградата на кочината и наблюдавахме как няколко големи кафяви нереза са се сгушили срещу студа. Монахът обърна глава и подпря лице на предмишниците си, скръстени върху оградата.
– Не виждам как бих могла да я получа – възразих. – Благодатта на Бог е нещо, което или имаш, или не. Искам да кажа... – поколебах се, защото не исках да прозвучи грубо, – за вас онова на олтара в параклиса е Бог. За мен е парче хляб, независимо колко е красива купата, в която е поставено.
Той въздъхна отегчено и се поизправи, протягайки гръб.
– По време на нощния си ритуал забелязах, че съпругът ви не спи добре. Съответно, вие – също. И понеже така и така сте будна, ви каня довечера да дойдете с мен. Присъединете се към мен в параклиса за час.
Присвих очи.
– Защо?
Той сви рамене.
– Защо не?
Лесно ми беше да стана в уречения час просто защото още не бях заспала. Нито пък Джейми. Надникнех ли в коридора, виждах светлинката на свещ от отворената му врата и чувах шумоленето на страници и спорадично изсумтяване, докато се наместваше по-удобно.
Знаех, че няма да заспя, и не си правих труда да се разсъбличам, затова бях готова, когато на вратата ми се почука.
Манастирът беше тих, както затихват големите здания нощем – забързаният пулс на ежедневната дейност се успокояваше, но продължаваше, по-бавно, по-леко, ала неспирно. Винаги някой е буден и се движи безшумно в коридорите, бди. Сега беше мой ред.
Параклисът бе тъмен, с изключение на червения фенер, указващ, че помещението е светиня, както и на няколко бели свещи, чиито пламъчета горяха неподвижно пред светилищата.
Последвах Анселм по централната пътека, току превивайки коляно, когато и той го правеше. Дребничкият брат Бартолом стоеше на колене отпред, навел глава. Не се обърна, а остана неподвижен, без да прекъсва ритуала си.
Самото причастие беше почти изцяло скрито от великолепието на съсъда си. Огромната дарохранителница, купа във формата на слънце, почти половин метър в диаметър, стоеше на олтара, а в центъра ѝ – парченцето хляб.
Чувствайки се малко неловко, седнах там, където ми посочи Анселм, близо до предната част на параклиса. Седалките, резбовани с ангели, цветя и демони, можеха да се вдигат, за да минават хората по-лесно. Дочух лекото проскърцване на свалена седалка зад себе си, и Анселм си намери място.
– Но какво да правя? – бях го попитала, докато крачехме бавно навътре в параклиса.
– Нищо, ma chӛre – беше ми отвърнал той. – Просто стой.
Затова седях и слушах дишането си, както и малките звуци в тишината – нещата, които не бих чула сред оживлението на деня. Хрущенето на камъни, проскърцването на дърво. Съскането на пламъчетата. Щапуркането на някое малко същество, прокраднало се в тази величествена обител.
Мястото беше уютно, не можех да не го призная. Въпреки умората си и тревогите за Джейми, лека-полека се отпуснах, а напрежението в ума ми се стопи, сякаш се развиваше пружина. Странно, но никак не ми се спеше, въпреки късния час и безпокойството от последните дни и седмици.
В края на краищата какво бяха дните и седмиците пред лицето на вечността? А това беше именно нещо такова, за Анселм и Бартолом, за Амброуз, за всички монаси, включително за внушителния абат Алегзандър.
По някакъв начин беше успокояващо – ако цялото време на света бе на разположение, тогава случващото се в отделния миг ставаше по-маловажно. Разбирах как човек може да се поотдръпне от всичко и да потърси утеха и успокоение, ако се зарее в размишления за Вечното Битие, както и да си го представяше.
Червената светлина на фенера не трепваше, отразена в златото на дарохранителницата. Пламъчетата на белите свещи току потрепваха, когато достигаха до някоя несъвършено сплетена част на фитила или ги докоснеше остатък от влага. Ала червеният фенер светеше неотклонно.