И ако съществуваше такова нещо като вечност или дори идеята за вечност, Анселм беше прав – всичко бе възможно. А любовта? Бях обичала Франк и още го обичах. Обичах и Джейми, повече от собствения си живот. Но в пределите на плътта си и времето, не можех да имам и двамата. Може би отвъд? Ако имаше място, където времето не съществуваше или където спираше? Анселм вярваше в това. Където всичко е възможно. И нищо не е наложително.
А в това място имаше ли любов изобщо? Отвъд плътта и времето, беше ли възможна любовта? Беше ли наложителна?
Гласът на мислите ми звучеше като този на чичо Ламб. Той беше семейството ми, беше всичко, което познавах като любов. Мъж, който никога не бе изразявал любовта си към мен с думи, който никога не бе имал нужда, защото знаех, че ме обича, така както знаех, че съм жива. Където има любов, думите не са нужни. Това е всичко. Неумираща и самодостатъчна.
Загубих представа за времето и се стреснах, когато Анселм ненадейно се появи пред мен, влизайки през вратичката до олтара. Не седеше ли зад мен? Погледнах зад себе си – един от младите монаси, чието име не знаех, се кланяше до задния вход. Анселм се поклони пред олтара и ми направи знак да го последвам към вратата.
– Излязъл си? – изненадано попитах, когато излязохме от параклиса. – Мислех, че не бива да оставяш причастието?
Той се усмихна спокойно.
– Не го оставих, ma chӛre. Вие бяхте тук.
Потиснах желанието да споря. В края на краищата нямаше такова нещо като Официално квалифициран обожател. Достатъчно бе да си човек, а още се водех такава, ако и на моменти да не го усещах.
Свещта на Джейми още гореше, когато подминах вратата му, и дочух шумоленето на страници. Щях да спра, но Анселм продължи, така че се принудих да сторя същото. Изпрати ме до прага на моята стая, а аз му пожелах приятна нощ и му благодарих за преживяването.
– Беше... успокояващо – рекох, мъчейки се да намеря точната дума.
Той кимна.
– Oui madame3. Така е. – Когато се обърна да си върви, рече през рамо: – Казах ви, че не съм оставил причастието, защото вие бяхте там. А вие, ma chӛre? Сама ли бяхте?
Погледах го няколко мига, преди да отвърна:
– Не. Не бях.
1 Това е значението на едно от имената на монаха – Мерикьор. – Бел. прев.
2 От френски – скъпа моя. Бел. ред.
3 От френски - да, госпожо. Бел ред.
39. ДА ОТКУПИШ НЕЧИЯ ДУША
На сутринта, както обикновено, отидох да проверя как е Джейми. Надявах се, че е успял да закуси. Малко преди стаята му Мърто пристъпи от една ниша в стената и ми препречи пътя.
– Какво има? – попитах рязко. – Нещо не е наред ли?
Сърцето ми заби силно и дланите ми се изпотиха.
Паниката ми явно беше очевидна, защото Мърто поклати глава успокоително.
– Не, нищо му няма. – Сви рамене. – Доколкото изобщо е наред напоследък.
Постави леко ръка на лакътя ми и закрачи с мен по коридора. Шокирана, осъзнах, че за пръв път ме докосва умишлено – ръката му беше силна и лека като крило на пеликан.
– Какво му има? – попитах. Набръчканото лице на дребния мъж остана безизразно както винаги, но очите му се поприсвиха.
– Точно сега не иска да те вижда – каза ми.
Спрях и отскубнах ръката си от хватката му.
– Защо?
Мърто се поколеба, като подбираше внимателно думите си.
– Ами, просто... реши, че ще е най-добре да го оставиш тук и да се върнеш в Шотландия. Той...
Не чух останалото, защото грубо го изблъсках и тръгнах към стаята на Джейми.
Тежката врата се затвори глухо зад мен. Джейми дремеше по корем. Беше се открил, облечен само с късата туника на послушник – въглените в мангала в единия ъгъл топлеха стаята, но я задимяваха.
Когато го докоснах, той се разтърси силно. Очите му, още помътнели от сън, бяха хлътнали дълбоко, а лицето му бе обладано от неразсеяли се сънища.
– Няма да те докосвам – рекох, – но трябва да говориш с мен.
Почаках няколко минути, а той лежеше неподвижен, прегърбен отбранително. Накрая въздъхна, надигна се с бавни, болезнени движения и свали крака на пода.
– Да – рече накрая, без да ме поглежда, – да, мисля, че трябва. Щях да го направя преди... но бях достатъчно голям страхливец да се надявам, че няма да има нужда.
Гласът му бе изпълнен с горчивина, а главата му бе отпусната на гърдите. Беше обхванал коленете си с длани.
– Никога не съм се смятал за страхливец, но явно съм. Трябваше да накарам Рандал да ме убие, но не го направих. Нямах причина да живея, но не бях достатъчно смел, за да умра. – Така сниши глас, че почти не го чувах. – И знаех, че трябва да те видя за последно... да ти кажа... но... Клеър, любов моя... о, любов моя.