Исках да спра Джейми, да му кажа, че няма нужда да продължава, че не бива да продължава, но прехапах устни силно, за да не продумам, и стисках здраво ръце една в друга, за да не се изкуша да го докосна.
Разказа ми и останалото – бавните, равномерни удари с камшика и целувките между тях. Шокиращата болка от изгарянията, за да не изпадне в тъй желаното забвение и да е в съзнание за още и още позор. Разказа ми всичко, като от време на време спираше, от време на време плачеше, разказа ми много повече, отколкото можех да понеса, но го изслушах, безмълвна като изповедник. Той бързо вдигна поглед към мен и незабавно го отмести.
– Можех да понеса болката, ако ще и непоносима да е. Очаквах да ме... употребява и си мислех, че мога да понеса и това. Но не можах... аз... той...
Яростно впих нокти в дланите си, за се принудя да мълча. Известно време той трепереше, без да говори, но после гласът му се възвърна, приглушен от буцата в гърлото му, но непоклатим.
– Не просто ме нарани, не просто ме употреби. Той прави любов с мен, Клеър. Нарани ме много, докато го правеше, но за него беше правене на любов. И ме накара да реагирам – проклет да бъде, проклет! Накара ме да се възбудя!
Той сви рязко юмрук и удари рамката на леглото в безсилна ярост, от която цялото легло и аз потреперихме.
– Първия... първия път беше много внимателен. Използва масло, дълго време ме мажеше... докосваше ме нежно по всички части. Не можех да се възпра да не му реагирам, както не можех да се спра да кървя, когато ме порежеше.
Гласът на Джейми издаваше умората и презрението му към самия него. Направи пауза, тръсна глава и за пръв път, откакто бях влязла, ме погледна право в очите.
– Клеър, не исках да мисля за теб. Не можех да понеса да съм там, гол и... така... и да си спомням за теб. Светотатство. Исках да те изтрия от ума си и просто... да съществувам, докогато е нужно. Но той не ми позволи.
По бузите му лъщеше влага, но вече не плачеше.
– Говореше. През цялото време ми говореше. Отчасти ме заплашваше, отчасти ми гукаше, но често ми говореше за теб.
– За мен? – Непродумвала тъй дълго, бях прегракнала, а гърлото ми се бе свило. Той кимна и отново сведе поглед към възглавницата си.
– Да. Ужасно, ужасно ревнуваше от теб, сигурно знаеш.
– Не. Не знаех.
Той кимна.
– О, да. Питаше ме, докато ме пипаше, ме питаше: „А тя прави ли ти така? Може ли жена ти да те в-в-вдигне така?“ – Гласът му отново се разтрепери. – Не му отвръщах, не можех. А после ме питаше какво ще си помислиш, ако ме видиш... ако ме видиш...
Прехапа силно устна. След малко продължи:
– После ме нараняваше малко, спираше и ме... любеше, докато започна да се възбуждам... после ме нараняваше много и ме обладаваше насред болката. И през цялото време говореше за теб и те държеше пред очите ми. Борих се, духом се борех... опитах се да пазя ума си от него, да държа далеч духа си от тялото, но болката ме надвиваше отново и отново, събаряше всяка бариера. Опитах се, Клеър... Боже, опитах толкова много...
Той потули глава в ръцете си и притисна яростно слепоочията си с пръсти. Започна ненадейно:
– Знам вече защо младият Алекс Макгрегър се е обесил. И аз бих, ако не знаех, че е смъртен грях. Онзи може да ме е проклел приживе, но няма да ми отнеме Рая. – Отново млъкна, докато се мъчеше да се овладее. Механично отбелязах, че възглавницата в скута му е влажна от сълзи, и поисках да стана и да я сменя. Той бавно поклати глава, вперил поглед в стъпалата си. – Сега... всичко е свързано. Не мога да се сетя за теб, Клеър, как те целувам или дори как ти докосвам ръката, без да чувствам страха и болката, и омерзението. Лежа и си мисля как ще умра, без да те почувствам, но когато ме докоснеш, усещам как ще повърна от отвращение и смут. Не мога дори да те погледна, без...
Беше опрял чело на възлестите си юмруци, забил кокалчета в очните си ябълки. Сухожилията на врата му изпъкваха, а гласът му се чуваше трудно.
– Клеър. Искам да ме напуснеш. Върни се в Шотландия, в Краиг на Дун. Върни се, откъдето дойде, при... съпруга си. Мърто ще те отведе в безопасност, казал съм му.
Той помълча, но не помръдна.
Вдигна поглед, изпълнен със сърцераздирателна храброст, и каза просто:
– Ще те обичам, докато съм жив, но вече не мога да съм ти съпруг. А няма да съм нищо по-малко от това. – Започваше да губи контрол над лицето си. – Клеър, толкова те искам, че костите ми се тресат, но Бог да ми е на помощ, страх ме е да те докосна!
Понечих да го доближа, но той рязко изпъна ръка. Беше се присвил почти одве, разкривил лице от вътрешна борба, а гласът му едва излизаше от гърлото му.