– Клеър... моля те. Върви. Ще ми стане ужасно лошо всеки миг. Не искам да гледаш. Моля.
Чух умолението в гласа му и разбрах, че трябва да му спестя поне този позор. Надигнах се и излязох, като за пръв път в кариерата си оставих болния сам.
Напуснах стаята му изтръпнала и се подпрях на каменната стена, охлаждайки пламналата си буза в непоклатимите камъни, като не обръщах внимание на погледите на Мърто и брат Уилям. „Бог да ми е на помощ – беше казал. – Бог да ми е на помощ, страх ме е да те докосна.“
Изправих рамене и се отдръпнах от стената.
Сетих се нещо.
Защо пък не? Нямаше кой друг да ми помогне.
В часа, когато времето забавяше хода си, коленичих на централната пътека на параклиса на свети Жил. Анселм беше там, изпънал елегантни рамене под расото си, но беше сам. Нито помръдна, нито се огледа, а живителната тишина на параклиса ме обгърна.
Останах за миг на колене, устремявайки съществото си към тихия мрак, забавях хода на собствения си ум. Едва когато сърцето ми също влезе в ритъма на нощта, седнах на една от последните пейки.
Седях скована – не владеех формулите и ритуалите, които отпускаха братята и ги подготвяха за святото общение. Не знаех откъде да започна. Накрая, безмълвно и направо, рекох, че искам помощ. Моля.
После позволих на тишината да ме обгърне на талази, като падащите гънки на наметало, което да ме пази от вътрешния студ. И зачаках, както ми беше казал Анселм, а минутите се нижеха безбройни.
В задната част на параклиса имаше масичка, покрита с ленен плат, където се намираше съдът със светена вода, а до него – Библията и още няколко вдъхновителни творби. Навярно за обожатели, на които тишината идваше в повече.
Идваше ми в повече и се надигнах, за да взема Библията, която отнесох на молитвения си стол. Едва ли първа прибягвах до това да чета напосоки от Светата книга в моменти на смут и беда. Свещите ми даваха достатъчно светлина и заобръщах крехките страници внимателно, взирайки се в ситните черни букви.
– „...ръката на Господа беше против града с голямо поражение; и Той удари градските мъже от малък до голям, та избухнаха по тях хемороиди.“
Несъмнено голямо поражение. Що за Божие наказание, по дяволите? Напред, към Псалми.
–„...А аз съм червей, а не човек.... Разлях се като вода, И разглобиха се всичките ми кости; Сърцето ми стана като восък, Разтопява се всред вътрешностите ми.“
Да, точна диагноза, помислих си нетърпеливо. Но имаше ли лек?
– „Но Ти, Господи, да се не отдалечиш; Ти, сило моя, побързай да ми помогнеш. Избави от меч душата ми, Живота ми от силата на кучето.“
Хм.
Опитах с Книгата на Йов, любимата на Джейми. Ако изобщо някой можеше да ми предложи добър съвет...
– „Знае само, че снагата му е за него в болки, И душата му е за него в жалеене.“
Ами... да, помислих си и обърнах страницата.
– „Той бива и наказан с болки в леглото си, Да! С непрестанни болки в костите си... Месата му ще се изнурят тъй, че не се виждат, А невидимите му по-предни кости се подават.“
Абсолютно точно. Какво после?
– „Да, душата му се приближава към гроба, И животът му при погубителите.“ – Това не беше много обнадеждаващо, но следващото беше по-добре: – „И тогава, ако има ангел с него, Посредник, пръв между хиляда, За да възвести на човека що е за него право: И ако Бог бъде милостив и рече, Избави го, за да не слезе в гроба, Аз промислих откуп за него. Тогава месата му ще се подмладят повече от месата на дете, Той ще се връща в дните на младостта си.“
И какъв беше откупът за душата на човек, който да спаси любимия ми от силата на кучето?
Затворих книгата и очите си. Думите ми се сливаха от напрежение и нужда. Когато изрекох името на Джейми, ме обзе тежко нещастие. Но все пак изпитах някаква утеха и облекчение, когато повтарях, отново и отново: „Боже милостиви, в ръце Ти предавам душата на Твоя раб Джеймс.“
Хрумна ми, че за Джейми наистина би било по-приемливо да умре – така ми беше казал. Вярвах извън всякакво съмнение, че скоро това ще се случи, дали от болести и мъчение, дали на бесилото, или в битка. И той несъмнено го знаеше. Дали да сторя както искаше? Проклета да бях, ако му позволя. Проклета да бях, просъсках яростно, вгледана в олтара с формата на слънце, и отново отворих книгата.
Измина немалко време, преди да осъзная, че молитвата ми вече не е монолог. Всъщност осъзнах го, когато отговорих на въпрос, който не помнех да съм задавала. В безсънния ми унес, нещо бе поискано от мен, не знаех точно какво, и бях отвърнала, без да се замислям:
– Да, ще го сторя.
Рязко прекъснах всякаква своя мисъл и се заслушах в звънналата тишина. След това по-предпазливо повторих, движейки само устните си: