– Да. Да, ще го сторя. – И мимолетно ми хрумна: – „Условията на грехопадение са делото да е греховно и човек да го е извършил драговолно... И това, ma chӛre, е условието за спечелването на Божията благодат.“ – долетя мисловен отглас от думите на Анселм.
Изведнъж усетих нещо неочаквано, но с абсолютна увереност, сякаш някой ми беше поверил малък предмет. Ценен като опал, гладък като нефрит и тежък като речен камък, ала и по-крехък от птиче яйце. И безгранично стихнал, жив като корена на Сътворението. Не подарък, а завет. За да го скъпя яростно и да го вардя нежно. Думите сякаш се изрекоха сами и отлетяха в кръстовидните сводове на покрива.
Коленичих пред Присъствието и излязох от параклиса, без да се съмнявам и за миг, че в безвремието на мига, когато всичко спира, съм получила отговор – само че нямах представа какъв. Знаех само, че държа в ръцете си човешка душа. Но дали своята, или нечия друга?
Отговорът по нищо не изглеждаше благосклонен, когато на следващата сутрин един от миряните служители в манастира ме събуди и ми каза, че Джейми изгаря от треска.
– Откога е така? – попитах и поставих опитна ръка на челото, гърба и слабините му. Нямаше и следа от пот, която да облекчи температурата му. Само пресъхнала, пламнала плът. Беше буден, но с подпухнали очи, изнемощял. Източникът на треската бе очевиден. Смазаната дясна ръка се беше подула, а от превръзките се носеше смрад. Нагоре по китката изпъкваха червеникави ивички, тънки като кончета. Проклета инфекция, помислих си. Мръсна, гнойна, тровеща кръвта, смъртоносна инфекция.
– Намерих го така, когато дойдох да го нагледам след сутрешната молитва – отвърна мъжът, който ме бе повикал. – Дадох му вода, но малко след зазоряване започна да повръща.
– Трябваше веднага да ме доведете – рекох. – Както и да е. Донесете ми гореща вода, малинови листа и извикайте бързо брат Полидор.
Той излезе, уверявайки ме, че ще ми потърси и закуска, но аз махнах пренебрежително с ръка и посегнах към стомната с вода.
Докато дойде брат Полидор, бях опитала неуспешно да дам на Джейми да пие вода и сега я прилагах външно, напоявах чаршафите и ги увивах свободно около тялото му.
Същевременно сложих ръката му в гореща вода – максимално гореща, ала без да изгаря кожата. Без сулфонамиди1 и модерни антибиотици само горещината можеше да помогне срещу бактериална инфекция. Тялото на пациента правеше всичко възможно да повиши температурата си, но треската сама по себе си бе смъртоносно опасна, като унищожаваше мускулите и разяждаше мозъчните клетки. Трябваше да приложа достатъчно топлина върху самото място, като не позволявам на останалата част от тялото да се загрее прекомерно или да се обезводни. Все едно да ходиш по въже с прът в ръцете и топка на главата, помислих си мрачно.
Нито психическото състояние, нито удобството на Джейми имаха значение. Беше чисто и просто борба за живота му, докато инфекцията и треската отминат.
Следобеда на втория ден започна да халюцинира. Привързахме го към леглото с меки парцали, за да не се хвърли на пода. Накрая, като отчаяна мярка срещу треската, накарах един от братята да напълни кофа със сняг, който насипахме около него. Джейми се разтрепери като есенно листо, а след това остана почти без сили, но успяхме временно да свалим температурата.
За нещастие се наложи да правим това на всеки час. До залез-слънце стаята приличаше на блато и джапахме из локвички разтопен сняг, а върху тях – купчини прогизнали чаршафи. От мангала в ъгъла се разнасяха гъсти изпарения. Брат Полидор и самата аз също бяхме прогизнали и потънали в пот, замръзнали от снега и на края на силите си, въпреки помощта на брат Анселм и монасите. Опитахме и антипиретици2 като метличина, хидрастис, котешка трева и исоп, но без резултат. А Джейми нямаше как да изпие достатъчно чай от върбова кора, чиято салицилова киселина щеше със сигурност да помогне.
В един от все по-редките си моменти на ясно съзнание той поиска да го оставя да умре. Както и предната вечер, му отвърнах рязко:
– Проклета да съм, ако го направя. – И продължих с грижите си.
Когато слънцето вече захождаше, в коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори и в стаята пристъпи абат Алегзандър, чичото на Джейми, придружен от брат Анселм и още трима, понесли малка кедрова кутия. Абатът ме доближи и ме благослови на две на три, след което хвана ръката ми.
– Ще миропомажем момчето – каза той с внимателен, дълбок глас. – Не се бой.
Обърна се към леглото, а аз се втренчих в Анселм за обяснение.