– Тайнството на последното причастие – каза той тихо, като пристъпи към мен, за да не смущава монасите, събрали се около леглото на Джейми. – Последното помазание.
– Последно причастие! Това е за умиращи!
– Шт. – Придърпа ме по-далеч от леглото. – По-точно е помазание на болния, но се прилага най-често при хора, които може скоро да умрат.
Монасите бяха обърнали Джейми по гръб много внимателно, за да лежи възможно най-удобно на разранените си рамене.
– Целта на тайнството е двояка – мълвеше в ухото ми Анселм, докато вървяха приготовленията. – Първо, здраве. Молим се болният да се възстанови, ако е такава Божията воля. Мирото се използва като символ на живот и изцеление.
– А втората цел? – попитах, макар вече да знаех.
Анселм кимна.
– Ако не е Божията воля болният да се изцери, тогава му се опрощават греховете и го поверяваме на Бог, за да си отиде душата му в мир.
Сковах се, готова да възнегодувам, но той положи предупредително ръка на рамото ми.
– Това са последните обреди на Църквата. Има право на тях и покоя, който могат да му донесат.
Приготовленията приключиха. Джейми лежеше по гръб, благоприлично загърнат с одеяло около слабините, а до главата и краката му имаше свещи, които ми напомняха на гробищни светлини. Абат Алегзандър седеше на ръба на леглото, а до него – монах с покрит с балдахин поднос, на който имаше две малки шишенца с миро и светена вода. Беше преметнал бяла кърпа през ръцете си. Като проклет виночерпец, помислих си раздразнено. От целия ритуал ме побиваха тръпки.
Всички думи бяха на латински, мелодични и напевни, приятни за ухото, макар да не разбирах смисъла. Анселм току ми прошепваше какво значат някои части от служението – другите бяха ясни от само себе си. В един момент абатът направи знак на Полидор, който пристъпи напред и постави малка стъкленица под носа на Джейми. Сигурно съдържаше амониеви изпарения, защото той трепна и рязко завъртя глава, без да отваря очи.
– Защо се опитват да го събудят? – прошепнах.
– Ако е възможно, човекът трябва да е в съзнание, за да даде съгласието си, че се разкайва за житейските си грехове. Също така, ако може да го приеме, трябва да получи причастието.
Абатът погали Джейми по бузата и обърна главата му към стъкленицата, като му говореше тихичко. Беше преминал от латински на яркия шотландски от земите на Фрейзър.
– Джейми! Джейми, момче! Алекс съм, моето момче. С тебе съм. Събуди се за малко, само за малко. Ще ти опростя греховете, моето момче, и после ще ти дам Светото причастие. Пийни малко водичка, за да можеш да ми отговаряш, когато трябва.
Полидор опря чашка на устните на Джейми и внимателно му даде да пие, капка по капка, колкото можеше да понесе гърлото му. Джейми беше отворил очи, забулени от треска, но си бе върнал достатъчно свяст.
Абатът продължи, този път с въпроси на английски, но толкова тихо, че почти нищо не долавях.
– Отричаш ли се от Сатаната и всичките му дела? Вярваш ли във Възкресението на Бога наш, Исус Христос? – И така нататък. На всеки въпрос Джейми отговаряше утвърдително с пресипнал глас.
Когато получи причастието, той се отпусна назад с въздишка и отново затвори очи. Можех да преброя ребрата на огромния му гръден кош, когато дишаше. Болката и треската го бяха опустошили. Абатът взе едно по едно шишенцата със светена вода и миро и оформи Светия кръст на тялото му, първо на челото, устните, носа, ушите и клепачите. След това с мирото направи същия знак на гърдите му, под сърцето, на дланите и стъпалата. Повдигна ранената ръка на Джейми с невероятна грижа и я мацна съвсем леко с мирото, след което я постави на гърдите му, под сивкавия белег от ножа на Рандал.
Миропомазването беше бързо и изключително фино, като докосване от перо.
„Суеверия и магии“, изплю рационалната част на ума ми, но обичта по лицата на молещите се монаси ме докосна дълбоко. Джейми отново беше отворил очи, но изглеждаше напълно умиротворен, а лицето му – спокойно както не го бях виждала, откакто беше тръгнал от Лалиброх.
Церемонията приключи с бърза молитва на латински, а после абатът каза на английски:
– Отче наш, в ръцете Ти предаваме душата на Твоя раб Джеймс. Изцери го, молим Те, ако такава е волята Ти, и дай крепкост на духа му, та да се изпълни с благодатта Ти и да познае покоя Ти във вечността.
– Амин – рекоха в един глас монасите и аз с тях.
Когато се стъмни, Джейми отново изгуби ориентация за света около себе си. Силите му гаснеха и усилията ни се изчерпваха с това да го разбуждаме, за да му даваме да пие вода, която го държеше жив. Устните му бяха напукани и обелени и вече не можеше да говори, макар още да отваряше премрежени очи, когато го разтърсвахме силно. Гледаше в една точка и не познаваше никого. След това постепенно ги затваряше и извръщаше глава, стенейки.