Стоях над леглото и го гледах, толкова изтощена от несгодите на деня, че чувствах единствено смътно отчаяние. Брат Полидор ме докосна внимателно и ме измъкна от унеса.
– Не можете да сторите нищо повече за него – каза и ме отведе. – Трябва да си починете.
– Но...
Осъзнах, че е прав. Бяхме направили всичко възможно. Или треската щеше да се разсее скоро, или Джейми щеше да умре. Дори най-силното тяло не можеше да устои на тежката треска за повече от ден-два, а Джейми беше на края на силите си.
– Ще остана при него – каза Полидор. – Вървете да си легнете. Ще ви повикам, ако...
Не довърши изречението и ми посочи пътя към моята стая.
Лежах в леглото си зяпах гредите на тавана. Очите ми бяха пресъхнали и пареха, а гърлото ме болеше, сякаш и аз се разболявах. Това ли беше отговорът на молитвата ми – заедно да умрем на това място?
Накрая се надигнах и взех стомната и коритото от масата до вратата. Поставих коритото в средата на стаята и внимателно го напълних, като оставих водата почти да прелее и да оформи треперлива шупла над ръба.
Преди това се бях отбила до стаята за сушене на билки на брат Амброуз. Отворих вързопчетата и пръснах съдържанието им в мангала си, където смирната започна да ухае сладко, а камфорът припламваше в синьо сред червеникавите огнени езичета на въглените.
Оставих свещта зад коритото с вода, застанах пред него и се приготвих да призова дух.
Каменният коридор, по който крачех после, беше студен и мрачен, осветен спорадично от маслените лампи на тавана. Сянката ми се протягаше от краката ми, когато преминавах под всяка от тях, и сякаш се спускаше презглава в мрака пред мен.
Въпреки студа бях боса и само по памучна нощница. Малък кът топлина се движеше с мен под нощницата, но студът си проправяше път от камъните по краката ми.
Почуках веднъж внимателно и бутнах тежката врата, без да чакам отговор.
Брат Роже беше с него, седнал до леглото, с броеница в ръка. Дървените мъниста изтракаха, когато вдигна глава, но устните му продължиха да се движат, за да довърши молитвата, преди да ми обърне внимание.
Посрещна ме на прага, говорейки тихо, макар да бе видно, че можеше и да вика, без да смути неподвижната фигура на леглото.
– Никаква промяна. Току-що смених водата на ръката му.
По страните на калаения чайник още лъщяха капчици вода. Беше пълен с кипнала вода.
Кимнах и поставих ръка на рамото му, за да му благодаря. То беше стряскащо плътно насред безплътните ми видения от последния половин час.
– Бих искала да постоя с него насаме, ако нямате нищо против.
– Разбира се. Ще отида в параклиса – а може би трябва да остана, в случай че...
Гласът му заглъхна колебливо.
– Не. – Опитах да се усмихна успокоително. – Вървете в параклиса. Или най-добре си легнете. Аз не мога да спя и ще остана до сутринта. Ако ми трябва помощ, ще ви повикам.
Той погледна с колебание към леглото. Но беше много късно, а той беше уморен – под добродушните му кафяви очи имаше сенки.
Тежката врата изписка, докато се затваряше, и останах сама с Джейми. Сама, уплашена и много, много несигурна относно това, което ми предстоеше да сторя.
Стоях до леглото и го наблюдавах. В стаята слабо светеше мангалът и двете огромни свещи, всяка почти метър висока, на масата до едната стена. Джейми беше гол и светлосенките подчертаваха прояденото му от треската тяло. Многоцветното натъртване на гърдите му приличаше на плесен.
Умиращият лека-полека позеленява. Отначало е само лека сянка по ръба на челюстта, но се разпространява по лицето и гърдите, докато животът си отива. Бях го виждала не веднъж. На няколко пъти бях виждала как смъртта се оттегля и кожата отново порозовява, а пациентът се връща към живота. Но най-често... Отърсих се от подобни мисли и се извърнах.
Извадих от гънките на нощницата си и разположих на масата предметите, които бях събрала в тайното си посещение до работилницата на брат Амброуз. Стъкленица с амониеви изпарения. Вързоп сушена лавандула. Още един с валериан. Малко кадило във формата на отворено цвете. Две топчици опиум, със сладък аромат и лепкави от смолата. И нож.
Стаята беше задушна от дима на мангала. Единственият прозорец бе покрит с тежък гоблен, изобразяващ екзекуцията на свети Себастиян. Погледнах обърнатото нагоре лице на светеца и надупченото му от стрели тяло и за пореден път се запитах дали човекът, решил да украси стая на болен с нещо подобно, е с всичкия си.